Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
— Разбира се, Милейди.
На Нарин й се стори, че Джеръл едва потиска собствения си гняв от прекъсването на разговора. Изглежда нямаше да има късмет да научи това, което го интересуваше, и тази вечер.
Тя се вслушваше в обърканите и неясни звуци на гласовете, които се приближаваха до шатрата, и се опитваше да разбере какво точно става.
— И какво? — гласът на Ксиант бе твърд от сдържания гняв. — Как смееш да се явяваш пред мен в този раздърпан вид, гвардеецо? Къде са останалите, които изпратих с теб?
— Милейди, гвардеецът Кел току-що пристигна в лагера — сам. Струва ми се, че трябва да го изслушате веднага.
Нарин не разпозна гласа. Като съобрази, че това трябва да е съветникът Горван, тя се учуди на колебливия страх, който се усещаше в гласа му, сякаш се боеше сам да й предаде новините въпреки ранга си.
— Милейди — поде вторият глас. — Вярвайте, направихме всичко, за да отнесем вашето послание. Наистина всичко. Но тези зверове, тези чудовища, те…
Мъжът умоляваше, явно напълно отчаян, изтощен и уплашен. Когато той спомена диваците, Нарин се напрегна и доближи ухо до завесата, която я отделяше от хората в шатрата. Едва ли някой от тримата вътре би забелязал, дори ако завесата се размърдаше.
— Спри да хленчиш и кажи това, което си дошъл да ми кажеш.
— Не можахме да говорим с тях, Милейди. Пробвахме, кълна се, че пробвахме, но налетяхме на ловна група още преди да стигнем до пещерите им. Те ни изклаха, сякаш не знаеха кои сме — мъжът почти хълцаше.
— Носехте ли верижката, която показва, че сте мои пратеници?
— Да, Милейди. Ама нямаше смисъл. Те не искаха и да знаят. Кълна се, че разбраха кои сме, че вие ни пращате, но не щяха да знаят.
За момент от вътрешността на шатрата не долиташе никакъв звук, освен запъхтяното дишане на гвардееца. После Ксиант с овладян глас, каза:
— Много добре. Това ще е всичко.
— Милейди, моля ви… Зверовете са наши врагове. Ще избият и нас, и хората на Калинден. Моля ви…
— Достатъчно, гвардеецо! Можеш да вървиш.
Нещо в гласа на Ксиант накара човека да осъзнае къде се намира.
— Да, Милейди — измънка той и излезе.
Нито Ксиант, нито Горван не казаха нищо, докато стъпките на гвардееца не заглъхнаха. После се чу гласът на Ксиант:
— Убий го, Горван. Убий го ти сам и гледай никой да не те види. Този човек е опасен за нас.
— Не го ли чу какво каза? Не разбираш ли? — гласът на Горван беше писклив от паниката, която го бе обхванала. — Трябва да спреш това безумие! Тези зверове няма да ни помогнат да превземем Калинден, те убиват хората ни. Те нямат никаква чест, не…
— Стига! — гласът на Ксиант беше леден. — За нас е прекалено късно да върнем нещата.
— За нас? Милейди, аз от самото начало казвах…
— Млъкни, глупако! Прави, каквото ти е заповядано. Веднага!
За момент Нарин си помисли, че Горван ще продължи да настоява, но и той измънка „Да, Милейди“ и напусна шатрата.
Мислите на Нарин бясно се завъртяха в главата й. Торк се оказа прав — Ксиант беше отговорна за смъртоносните нападения на диваците. Но въпреки че бе рискувала всичко, за да получи доказателството, което вече имаше Нарин едва сега осъзна, че не беше повярвала на Торк. Не съвсем. Изглеждаше толкова невероятно. Но беше истина. Сега вече Джаспериан и съветниците му трябваше да й повярват.
От вътрешността на шатрата се донесе шум от тракане на метал, като че ли трепереща ръка се опитваше да налее от метален съд течност в чаша. След това Ксиант каза нещо сама на себе си, но толкова тихо, че Нарин едва долови думите. Този път нямаше гняв и раздразнение в гласа й, само страх. Страх, който идваше от съзнанието за нещо ужасно, което не може повече да бъде отричано.
— Зверовете ме предадоха пак — несигурността в гласа й го караше да трепери. — Богове, какво да направя?
След тези думи, Нарин внимателно повдигна края на платнището, огледа се да види дали някой от стражите не е наблизо и изчезна в тъмнината.
Значи Нарин се бе върнала в Калинден. Джеръл седеше край малкия огън и разсеяно ръчкаше горящите главни с една пръчка.
Какво би могло да е толкова спешно, та я бе накарало да тръгне така ненадейно, дори не го бе изчакала да му каже лично, а беше поръчала на Пардрейк да му предаде, че е заминала.
Като излезе от шатрата на Ксиант, той започна да обикаля лагера, опитвайки се да успокои гнева и раздразнението от това, че опитът му да научи от Ксиант нещо за Сантар отново пропадна. Нямаше го едва около час. Какво беше научила Нарин, та не бе могла да го изчака?
Джеръл хвърли още едно дърво в огъня. Не разсъждаваше разумно и знаеше това. Трябваше да се радва, че тя е заминала толкова бързо. В Калинден щеше да е в безопасност. А ако някой можеше да се погрижи за нея по пътя, то това беше самата тя. Доказа го, когато пътуваха от Маткасен до Калинден.