Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Да не говорим за Къртицата! — забеляза Домби. — Плени ни и смяташе да ни държи в дупката докато умрем!…
— Не споменавай за нея! — добави Мокси. — Тогава падна най-големият страх и само като си помисля, отново се разтрепервам…
— А какъв бой изядох! — въздъхна Домби. — Да ви покажа ли гърба си?
— Моля ти се! — рече Мокси. — Като круша се търкаляше по земята.
— И все ме налагаше, налагаше…
— Да, Домби!… Ужасно беше!… А от една седмица живеем чудно!… Нито опасности, нито страх…
— Да де… Казахме вече — къпем се, разговаряме, разхождаме се, пак разговаряме и чакаме да се мръкне, да си легнем.
— Е — въздъхна Димби, — наистина мръква бавно, а с приключения не можеш да разбереш кога минава времето, но…
— Какво? — настръхна Домби.
— Нищо — въздъхна повторно Димби.
— Не — възмути се Домби. — Ти искаше да кажеш нещо… Мокси, искаше ли да каже нещо?
— Доколкото разбирам от намеци, той си го каза.
— Какво казах?
— Е…
— Кажи де, кажи какво казах?
— Добре де, нищо не каза.
— Искам да знам какво толкоз съм казал!… — Лицето на Димби изразяваше обида. — Искам да ми се каже какво съм казал!…
— Димби — подхвана кротко Мокси, — признай си!…
— Какво, какво да призная?
— Е… Ти каза, че с приключения е по-интересно, отколкото без.
Димби подскочи:
— Домби, казах ли подобно нещо?
— Е, не го каза точно, но се подразбра.
— Какво се подразбра?
— Че с приключения е къде-къде по-интересно!
Може би спорът щеше да продължи повече, ако в същия миг Мокси не се развика, та дори се разплака като дете:
— Не искам приключения!… Не искам Лиско!… Все той ги измисля!… И все такива… опасни!… Дето все треперим и…
— Стоп! — прекъсна го Димби.
— Какво? — учуди се Мокси.
— Спомена името му!
— Да, Мокси! — намеси се Домби. — Ти спомена името на оня, дето обещахме дори да не го споменаваме.
— Този, дето ни докара най-голямото треперене — поясни Димби.
— И дето винаги забърква кашите — допоясни Домби.
— И все със смъртна опасност — още повече дообясни Димби.
— Така ли? — учуди се Мокси. — Че как съм могъл?
— Не знам, но чухме името му.
— Съжалявам — призна си Мокси. — Извинявам се.
— Ти и вчера…
— Какво вчера?
— Се опита…
— Какво се опитах?
— Да го споменеш… Домби е свидетел.
— Така ли? — направи се на учуден Мокси. — Чудна работа.
— Да, Мокси — продължи Домби. — Вече цяла седмица, откакто… Нали разбираш?… И все ти, все ти.
Мокси беше съкрушен. Заяви, че не знаел как се е получило на практика, и обеща занапред да не споменава такова име.
— Моля те! — помоли се Домби
— И аз те моля! — апелира Димби. — Защото, ако почнем да го споменаваме…
— Знам! — прекъсна го Мокси. — Не е желателно.
— Споменаваме ли го, ще поискаме и да го извикаме… А тогава знаеш какво става.
— Знам, само бели.
— Да не говорим за него!… Стига за него!…
— Много злини ни донесе — призна Мокси. — Дойде ли и — хоп! — ще забърка някое приключение.
— Някоя каша! — подчерта Домби.
— Така де. Другите как си живеят без приключения.
— Ами на нас лошо ли ни е сега?
— Аха… По цели дни спокойствие, разговори, времето тече приятно… Лично аз например не треперя от страх за живота си… А с Лис… А с него…
— Мокси, внимавай!
— Извинявайте!
— Да, ама все ти!
— Сякаш не можем да говорим за друго — предложи Домби.
— Защо да не можем — отново се съгласи Мокси. — Стига да искаме. Като си кажем, че вече няма да говорим, няма да говорим. Ще говорим за нещо съвсем друго…
— Например… за… Кажи за какво? — попита Домби.
— За всичко! — отвърна Мокси. — Например… за… Изобщо!…
— Стига да искаме! — рече Димби.
— Ами хайде де! — предложи Домби. — Само говорим да говорим, пък не говорим за туй, дето трябва да говорим.
Понеже всички млъкнаха, Димби предложи да се разотидат, да се върнат след пет минути и да говорят за съвсем други неща, например… Димби и Домби се съгласиха. Димби каза, че отива нататък, а Домби каза, че има работа на обратната страна.
Щом си отидоха, Мокси започна да се пита дали пет минути не са много за някого, който е останал сам на полянка в присъствието на две непознати същества, които могат да се окажат и предмети, или пък в краен случай — нещо друго. Все пак той се приближи към апаратурите и се опита да ги помирише отдалеч. Отдалеч те не миришеха на нищо. Тъкмо започна да съжалява, задето е предпочел да остане сам на полянката. Димби се появи.
— О, Мокси, ти ли си? — запита Димби.
— Да… О, Димби, ти ли си?