Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Защо?
Димби и Домби се впуснаха да обясняват на Мокси, че и той си има гордост, но може да си позволи лукса, когато иска, да няма; той отново попита защо, те се объркаха още повече и накрая млъкнаха, тъй като Мокси непрекъснато питаше защо.
И все пак някой трябваше да се откаже от гордостта си, затова Димби започна отдалече:
— Умирам да натрия мутрата на Лиско!
— А аз носа! — рече Домби.
— Тогава го извикайте да му натрием и мутрата, и носа — предложи Мокси.
— Ти си му по-стар приятел.
— Не!
— Ако го повикаш, на бърза ръка ще му натрием носа и мутрата, ще му смачкаме фасона и ще го пуснем със зяпнала уста!
— Не! — заинати се Мокси. — Вие го повикайте, а аз ще му натрия мутрата!
Отново замълчаха, а страшно им се искаше да повикат бързо Лиско и да го ликвидират.
— За последен път те питам: ще го повикаш ли? — запита Димби.
— Не.
— Е, щом не иска… — На лицето на Домби се появи решителност. Той отвори уста да извика.
Мокси не можа да разбере защо го изпревари:
— Лискоооо!
Тишина.
— Лискооооо!
Нищо.
— Лискоооооооооо!
Абсолютна тишина. Този път млъкнаха и птиците.
— Не се обажда — доложи Мокси, сякаш другите не знаеха това.
— Лискоооооо! — провикнаха се едновременно Димби и Домби. И тъй като никой не им отговори, те повториха и потретиха. Намеси се и Мокси. Сега викаха тримата:
— Лискоооооооооооооо!
Отнякъде изскочи Чими:
— Защо викате?
— Това си е наша работа.
— Какво сте се развикали?
— Не е твоя работа!
— Аз си имам работа, но защо викате?…
— Върви си по пътя!
— Не оставяте народа да спи бе! Развикали сте се като… не знам какво!
— Не разбра ли, че викаме Лиско?
— Да, ама много викате!… Овикахте всичко!
— Виж какво, махай се, защото…
Димби тръгна застрашително към жабока, който му каза решително и право в лицето:
— Добре де, ще се махна!… Извинявайте!
Чими се отдалечи малко и се обърна:
— Ако ви чуя още веднъж…
— Какво? — тръгна към него Домби.
— Такова! — направи крачка назад Чими.
— Ще те напъхам във варела!
— Да, ама аз ще си отида, да видим какво ще напъхаш във варела… Ще пъха във варела!… Така се пъха то!… Ще плаши с варела!… Мен — с варела!
Чими се отдалечаваше, отдалечаваше, гласът му замираше, замираше…
— Какво да правим? — обърна се Димби към приятелите си. — Не се обажда.
— Хм! — отвърна Домби.
— Казвай! — настоя Димби.
— Ще кажа — почеса се Домби. — Според мен, а мисля, че и според Мокси, а може би и според теб, Димби, този, когото не искаме да наричаме с името му, а всъщност си се казва Лиско, защото така му е името, може би също ни е сърдит, не иска да дойде и по този начин няма да можем да му докажем колко сме му сърдити.
— Не го усуквай! Какво да правим?
— Казах от ясно по-ясно: трябва да… такова… да… нали разбирате?
— Не разбираме.
— Да… таковаме.
— Да каковаме?
— Да отидем при него, глупаци!… Толкоз ли не разбирате!
— Така кажи! — отдъхна си Димби и дори не помисли да се обиди, задето го бяха нарекли глупак. — Веднага да идем при него, да му кажем колко сме му сърдити и че не щем да го знаем…
— Защото, ако не отидем, той как ще узнае, че не щем да го знаем!
— И хем ще му натрием носа!
— И мутрата!
— И ще му смачкаме целия фасон!
— Тръгваме ли?
— Тръгваме!
— Сега ли?
То се знае, че сега. Тримата вече изгаряха от нетърпение за мъст — да накажат виновника за тяхното непрекъснато треперене, за унизителния страх, на който бяха подлагани, да не говорим за смъртната опасност. Не усетиха как припнаха по пътеката, на едно място пресякоха гората, минута по-скоро, колкото може по-бързо да бъдат на Малката Полянка, при Лиско, и да му дадат да разбере, че вече не той, а те, и разни подобни! Че повече няма да… а обратното…
Лиско седеше на любимия си пън и мислеше.
Димби спря, Домби се удари в гърба му, а Мокси ги тласна силно и едва не ги събори. Всеки направи знак за мълчание, погледнаха замисления си приятел, спогледаха се.
Макар и с гръб към тях, Лиско им се стори доста дълбоко замислен и дори тъжен.
Димби се почеса, след това се почеса и Домби, а Мокси поклати озадачено опашка.
— Така му се пада! — прошепна Димби. — Тъжно му е… Разбрал е, че му се сърдим и че не искаме да знаем за него.
— Да е мислил на времето — прошепна Домби. — И никаква милост!
— И дума да не става за милост! — прошепна Мокси. — Ще го ликвидираме!
— Кой ще говори пръв? — прошепна Димби.
— Който пита — прошепна Мокси.
— Добре — прошепна Димби. — Лиско!
Лисичето не наруши позата си.
— Не те чу — прошепна Домби.