Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Аз съм. Какво правиш тук?
— Нищо.
— Кажи, че правиш нещо — подсказа му Димби.
— Какво например? — заинтересува се Мокси.
Но ето че влезе и Домби.
— Ооо, Димби и Мокси, вие ли сте? — извика Домби.
— Ние сме — отвърнаха Димби и Мокси.
— Здравейте!
— Здравей, Домби!…
— Какво правите?
— Какво да кажа? — запита Мокси.
— Каквото искаш — подсказа му Димби.
— Добре — обърна се той към Домби. — Домби, питай пак.
— Мокси, какво правиш? — запита повторно Домби.
— А бе, как да ти кажа… Стоим си тук с Димби и се чудим дали да започнем някое приключение… Стоп!… Не така!… Сбърках ли?
— Ти си наистина магаре! — ядоса се Димби.
— Да, но Лиско никога не ме е наричал магаре… Пак ли?…
Димби и Домби се заразхождаха ядосано край него, размахваха ръце, тюхкаха се, питаха се какво да правят.
— Извинявай, ама си непоносим!
— Такъв съм и си го знам — отчая се Мокси. — Не мога да дам насока на един разговор… Освен това целият ми живот е свързан с него. Каквото съм правил, с него съм го правил… Ех, какво ли не сме правили с него!
— И ние сме правили, но си мълчим.
— Че говорете!… Защо мълчите?
— Ох, Моксиии!… Нищо не си разбрал!… Нали бягаме от него, нали не искаме да го погледнем, нали знаем, че само той ни вмъква в беди…
— Със смъртна опасност! — добави Домби. — Все приключения! Не можем да си гледаме живота от тях!
— А виж сега колко добре си живеем без него, говорим си, после се къпем, разхождаме се, после пак си говорим, спокойно, без опасности за живота.
— Нито вълци, нито къртици! — добави Домби.
— Прави сте! — извика убедено Мокси. — Този подлец Лиско… Ох, пак!… Излага ни на смъртни опасности с голям риск за живота!
— Но пак спомена името.
— Да, но го нарекох подлец.
— Не може повече! — кипна Домби. — Не може с Мокси! Ще се разсърдя и ще си отида!…
— Защо? — запита Мокси.
— Казахме, че няма да говорим за него, пък все за него!
— Няма вече! — отсече Мокси. — Пу!… Няма вече!
— Край! — рече Димби. — Нито дума!
— Ще видим — рече Домби и отново заплаши, че ще си върви.
Димби започна да го успокоява, а Мокси млъкна жестоко.
След като се успокои, Домби запита Мокси защо мълчи.
— Вглъбявам се и мисля — отвърна магарето. — Питам се защо е така? Защо го викаме?… Съберем се и първата ни работа е да го извикаме.
— Да, но вече не го викаме.
— Цяла седмица не сме го викали.
— Това се питам — продължи сякаш на себе си Мокси. — Уж не го, пък говорим само за него.
— Хайде, млъкни!
— Да мълча е лесно, ала нещо в главата ме човърка и искам да знам защо е така?
— Защо? — учуди се Димби. — Аз например си мисля за нещо друго.
— За какво?
— Освен това… А бе, Домби, как мислиш?… Ох!… Яд ме е!
— Кажи, кажи!
— Яд ме е!… Как мислиш, Домби, защо той не дойде при нас?
— Притрябвал ли ти е?
— А, не… Но представи си, ако дойде и ние веднага му кажем, че не искаме да знаем за него? А?… Понеже му се сърдим, а?… Понеже ни е омръзнал, задето ни излага на смъртни опасности… Представяш ли си, ако му кажем така?… И да му кажем, че искаме да живеем спокойно, понеже…
— Понеже!… Ясно! И млъкни!
— Ох, умирам да се появи! — изтърси Мокси.
— Защо? — запитаха го едновременно.
— Ами… Да му кажем, че го презираме и че не искаме да го знаем!
— Но не се появява — въздъхна Димби.
Мокси ги погледна малко особено:
— Мисля си дали не трябва да го повикаме…
Димбидомбевците изкрещяха, но Мокси продължи…
— …и да му кажем колко го презираме, а лично аз ще му кажа, че не искам дори да го знам.
— Всичко да му кажем! — присъедини се Димби.
— Право в лицето! — присъедини се Домби.
— Да му дадем да разбере!
— Да му натрием носа!
— И да види колко хубаво си живеем без него!
— Но няма да го повикаме!
— Понеже си имаме гордост!
На това място Мокси се намръщи:
— Добре де, как ще разбере, че имаме гордост?
Димби и Домби замълчаха. Мокси продължи:
— Как ще му докажем, че притежаваме такова нещо, без да го повикаме?
— А, Домби? — запита Димби.
— Не знам — отвърна Домби.
— А трябва!… Мокси е прав.
— Че да го повикаме и…
— …да му докажем, че имаме гордост!
Всички усетиха, че всъщност им олеква, но не го изявиха. Първи наруши мълчанието Мокси:
— Тогава… — погледна ги плахо и все пак добави: — да го повикаме, а?… — Двамата продължаваха да мълчат. — За да му го кажем.
Димби вдигна рамене:
— Повикай го ти, ако искаш… Лично аз не мога, имам си гордост.
— И аз! — заяви Домби.
— А аз нямам ли?
— Е, твоята работа е друга.