Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
Фишер ще бъде съвсем съсипан, но няма как — за да направиш омлет, най-същественото е да счупиш яйцата. Тя беше мило момиче и той не й желаеше злото — изтеглила бе лошия жребий да бъде цената, срещу която той трябваше да стане богат. Дънстън прибра инструментите в джоба си, отиде в килера и с помощта на стълбата включи отново бушона, а после я прибра на мястото й. Миг след това тичаше по задното стълбище надолу. Бе завършил всичко успешно за по-малко от един час. Пристигна в хотела си с такси, поръча бутилка коняк и се изтегна върху леглото. След втората чашка потъна в спокоен сън.
— Цял ден се мъча да се свържа с теб. Къде, по дяволите, се губиш?
Пола тъкмо се събличаше, когато телефонът иззвъня. Беше се завърнала сгорещена и изморена. По-голямата част от следобеда бе прекарала при фризьора, а после бе скитала из нагорещените улици, наблюдавайки характерната парижка картина в ранната вечер, когато кафенетата се изпълваха и цяла армия от туристи кръстосваха града, озъртаха се във витрините и зяпаха паметниците. Би трябвало да се прибере веднага, но празната стая й се струваше много тъжна и отблъскваща. Пола я бе отбягвала съвсем съзнателно, а през това време телефонът звъня няколко пъти, докато най-после последното обаждане на Фишер я намери там.
— Пазарувахме с Джо Дънстън — обясни тя.
— Не чак до този късен час, за бога! — Гласът му звучеше гневно. — Какво си правила?
— Обядвахме, а после ходих да си направя косата, след което се поразходих. Защо си толкова нервен, скъпи? Съжалявам, че не бях тук, но не знаех по кое време ще телефонираш.
Тя се отпусна върху леглото, слушайки резкия обвинителен глас на Фишер. Стаята беше гореща и тиха, дневната светлина бледнееше. Сълзи напираха в очите й. Не ставаше така, както тя си го бе мислила. Това не беше затваряне на пукнатината в техните отношения, а задълбочаването й. И тя не можеше да го спре.
— Предполагам, че ти се е натискал. Винаги постъпва така.
— Моля те, не оглупявай. Беше много любезен. Купихме някои неща за жена му. Не разбирам какво става с теб. Кажи, срещна ли се с майка ми?
— Да, видях я. Какво правиш сега?
— Лежа на леглото и разговарям с теб. Какво ти каза тя?
— Нищо особено — излъга Фишер. — Изобщо не иска да помогне. Така много искам сега да съм при теб. Ще се реабилитирам за последната нощ. Луд съм по теб, знаеш го, нали? Ревнувам те дори от този мръсен простак Дънстън.
— Не бива — каза меко Пола. — И аз искам също така силно да си тук. Кога се връщаш?
— Утре, но не зная точно по кое време. Обичаш ли ме все още?
— Да, разбира се, обичам те.
— Много добре тогава. Пази се. Ще се видим утре.
— Довиждане.
Тя остави телефона и продължи да лежи. Би трябвало да му каже за Филип фон Хесел, но не го стори. И ако той беше ревнив по отношение на такъв безопасен човек като Джо Дънстън… бяха приключили разговора с много по-добър тон. Гласът му звучеше успокоен, щастлив. А майка й не бе му казала нищо. Пола затвори очи. Тя никога не би помогнала. Пътуването му беше напразно.
Телефонът звънна отново. Погледна часовника и стана. Искаше й се да вземе душ, преди да се преоблече за вечерята с Филип фон Хесел. Но на телефона беше той.
— Мисис Стенли? Бих ли могъл да дойда при вас малко по-рано? Говорихте ли вече с мистър Фишер?
— Да, преди няколко минути.
— Тогава сигурно сте много развълнувана? Моята майка ми съобщи. Тя ще пристигне още тази нощ вместо утре сутринта.
— Какво искате да кажете с това „развълнувана“? Какво се е случило?
— Той не ви ли каза? Научил е скривалището на Солницата. Ще я получим утре.
— Не, не ми е казвал нищо. Кога искате да дойдете?