Наследството на Пьоленберг

В кафенето срещу хотела Дънстън наблюдаваше изхода му, прикрит зад вестник. Видя Пола да излиза и да наема такси. Плати кафето, захвърли вестника и заобиколи хотела откъм черния му вход. От телефонистката беше научил номера на стаята, заемана от Пола, когато се обади. Наоколо нямаше никой, когато отвори вратата и влезе в мръсния коридор. Миришеше на кухня и хранителни отпадъци. Придвижваше се предпазливо, като опитваше вратите. Намери входа за служебното стълбище и тръгна нагоре по него. На първия етаж излезе на площадката и се запъти към асансьора. Той беше автоматичен и след малко спря пред него с двама души, отиващи нагоре. Дънстън влезе, докосна шапката си за поздрав към възрастната двойка и натисна бутона, означен с числото 3. На третия етаж излезе и се запъти към стая 339 — стаята на Пола. В коридора нямаше жива душа. По това време подреждането на стаите бе приключено. Изпитваше страх единствено от възможността да се появи камериерката, за да оправи и тази стая. Това беше риск, който беше длъжен да приеме. Той достигна вратата и за по-малко от минута успя да я отвори с шперц.

Стаята беше неподредена, леглото разхвърляно. Той доближи крадешком прозореца и спусна щорите, а след това запали лампата и започна да оглежда. Стаята не беше от най-луксозните. Стените — боядисани в бледо синьо, а мебелите от махагон, с едва очертана модна линия. Върху писалището стоеше голяма ваза с рози — от Фишер, предположи Дънстън. Отвори чекмеджето на масата — имаше само хотелски бланки за писма, няколко плика и опис на бельото за пране. Върху тоалетната масичка бяха наредени шишенца и различни червила като войници, много скъпа пудра в луксозна кутия — отново се учудваше дали и тук не бяха парите на Фишер. После отвори гардероба и заоглежда роклите. Тършуваше навсякъде, без да знае за какво. Намери нощницата на Пола, ползвана през нощта, и докато я въртеше из ръцете си, очите му засвяткаха похотливо.

Накрая влезе в банята. Тук бяха подредени още шишенца, четка за зъби, паста, гребени и четка за коса. Никакви лекарства, явно не е неврастеничка. Не беше възможно да инсценира нещастен случай вследствие свръхдозиране… Подът беше още мокър. Съвсем безцелно Дънстън дръпна завесата, поставена около ваната. Опръскаха го водни капки. Погледна нагоре и замръзна на мястото си. Когато влезе, не бе и помислил за това. Не беше дори допускал, че можеше да намери такова нещо — идеята беше прекалено старомодна, за да му дойде наум. Но ето че той си стоеше там — дълъг, покрит с решетка електрически нагревател, закрепен на стената високо над ваната. Протегна ръка и дръпна шнура за включването — нагревателят започна да се зачервява. Ново потегляне и червенината започна да избледнява. Дънстън си заподсвирква весело. Улови малката топчица на края на шнура и я напъха под една от пластмасовите гривни, на които се крепеше завесата, и дръпна настрана — нагревателят незабавно се включи. След като освободи края на шнура, той събу обувките си и се покачи на ръба на ваната. Така електрическият уред дойде на равнището на очите му и той го изследва внимателно. Щеше да му е необходимо време и сигурност, че никой няма да го обезпокои. Погледна часовника си — беше вече 11:45. Сега тя сигурно чака пред „Лафайет“. Трябваше да се измъкне, преди да е дошла камериерката. Влезе обратно в стаята, отвори щорите и се измъкна навън. Когато бързаше към асансьора, видя момичето, обслужващо етажа, да излиза от служебния вход, запътило се към стая 339, която той току-що бе напуснал.