Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
След петнадесет минути беше пред магазина, задъхан от бързане и изливащ потоци извинения пред Пола.
Когато следобед Фишер телефонира, не се получи никакъв отговор от стаята на Пола. Беше обядвал в мотел на един час път от къщата на Риджуей и се питаше защо все още е в понижено състояние на духа. От края на издирването му го делеше само обратното прелитане в Париж, няколко нищожни разпореждания и уведомяването на принцеса Фон Хесел, че много скоро ще владее Солницата.
Фишер седеше в бара пред чиния сандвичи и чаша бира и му се искаше да може да види или поговори с Пола. Възнамеряваше да не изпълни своето обещание към нея. Усещаше, че натрапчивата й мисъл за генерала беше бариерата, която я възпираше да бъде изцяло негова. Тя странеше от него, за да бъде свободна, когато настъпи моментът да направи своя избор. Фишер пушеше умислен и мрачен, презиращ себе си, че се налагаше да я изиграе, и в същото време беше уверен, че за него не съществуваше друга алтернатива. Тя се нуждаеше от любов. Той би могъл да удовлетвори тази нейна нужда — беше доказал, че чувствата му са нещо повече от обикновен полов нагон. Желаеше я така, както не можеше да си представи, че някога би обичал някоя жена. В същото време тя пораждаше у него такъв ужас, че може да я загуби, та не бе в състояние да познае сам себе си. Беше станал ревнив до лудост. Беше готов да направи всичко, за да я предпази от раздялата поради някакъв побъркан довод, че задълженията към баща й стоят на първо място. Фишер бе обмислял сериозно дали да го предаде на полицията, ако генералът се появи. Това можеше да стане само когато открият съкровището, не разполагаше с друг начин да се свърже с дъщеря си, освен да чака, докато тя достигне мястото, където бе укрита Солницата. А тъкмо Пола не биваше да е там.
Фишер напусна мотела и се насочи с колата си към Лондон, но мислите му следваха същата нишка. Пола не биваше да се окаже близко до съкровището. И ако наистина мъртвецът възкръснеше, Фишер имаше възможност или да го изплаши, та да избяга, или да го предаде. В сегашното си състояние той предпочиташе втората възможност, но страхът от реакцията на Пола я правеше неосъществима. Ако генералът бъдеше заловен и предаден на съд, Пола не би му простила никога. Но ако той не се появеше, Фишер чувствуваше, че има големи шансове да бъде приет като замяна на тази липса. Що се отнася до нейните права върху съкровището, ако тя действително имаше такива, той щеше да направи така, че да я откаже от тях. Нека Фон Хеселовци си го вземат, само веднъж да се приключи с тази мръсна история и той да може да върне със сигурност любимата си там, където й беше мястото заедно с него. Можеха да се оженят и да започнат да си търсят дом. Фишер, професионален скитник, който никога не се бе интересувал от нищо повече, освен да намери мебелиран апартамент, откри у себе си копнеж за собствен дом с имущество в него и съпруга. А също така и деца — в мислите си бе отишъл толкова далеч напред.
Щом пристигна в агенцията, потърси Пола по телефона. Когато научи, че я няма, той изруга и тресна телефонната слушалка. Неприятното впечатление от тяхната раздяла щеше да си остане, докато намери възможност да поговори с нея и оправи сторените неприятности. Да, той беше объркал нещата, като си тръгна по този начин. Мъжката му гордост бе наранена и неувереността бе взела връх над здравия му разум. Беше се държал като последен глупак… Поръча друг телефонен разговор след един час и се свърза с принцеса Фон Хесел в Мюнхен. Нейните думи бяха кратки, но потиснати от прикрита възбуда — Фишер успя да долови как се менеше интонацията й, докато говореше.
— Кога ще бъде?
— Утре, ако можете да уредите всичко с хотела.
— Оставете това на мен. Аз ще прелетя тази нощ. Свършили сте всичко много добре, мистър Фишер.
— Благодаря. Връщам се в Париж утре и ще се свържа с вас. — Фишер остави слушалката на място.
Изглеждаше учудващо нереално, че изясняването на загадката беше толкова просто, а самата тя така находчиво скроена. Пресметлив беше този генерал и иронизираше съдбата. Никакви пещери в недостъпни места за неговото съкровище, никакви хладни води на швейцарските езера. Беше го скрил там, където никой не би си наумил даже да надникне и където бе така леко достъпно за всеки, който го знаеше. Много умно измислено и дори до самия край не можеше да бъде подценено. Той щеше да се появи, Фишер бе убеден в това. В даден момент той щеше да пристъпи напред от сянката, където бе потънал преди толкова години, за да заяви претенциите си към своята дъщеря и към укритата плячка. И Фишер се готвеше да направи така, че той да не може да осъществи нито едно от своите намерения.