Рожби на съзнанието

След като свикна с присъствието на светлината, Олядо забеляза нещо друго — забеляза онова, което най-много впечатляваше пекениносите. Дървото беше разцъфнало. Някои от цветовете бяха вече прецъфтели и плодовете им растяха, растяха видимо.

— Мислех, че тези дървета не раждат плодове — отбеляза тихо Олядо.

— Не раждат — отвърна Плауър. — Десколадата ги беше лишила от това.

— Какво е това сега? Защо е тази светлина в дървото? Какви са тези плодове?

— Дървото-баща Човек казва, че Ендър ни е довел приятелката си. Джейн. Тя посещава дърветата-майки във всяка гора. Дори той обаче не ни каза за тези плодове.

— Колко силно миришат! Как е възможно да зреят толкова бързо? Миризмата е толкова силна и сладка, почти усещам вкуса й от цветовете, от зреещите плодове.

— Спомням си тази миризма — каза Плауър. — Никога не съм я подушвал, защото през целия си живот не съм видял цъфнало дърво, нито плодове, но познавам миризмата. Мирише ми на живот. Мирише на радост.

— Ами опитайте ги тогава — предложи Олядо. — Виж, един вече изглежда достатъчно зрял. — Той вдигна ръка, но се поколеба. — Може ли? Може ли да откъсна плод от дървото-майка? Не аз да го ям — за теб.

Плауър кимна като че с цялото си тяло.

— Моля те — прошепна.

Олядо хвана искрящия плод. Трептеше ли в ръката му? Или това бе собственото му треперене?

Олядо стисна плода здраво, но внимателно — да не го нарани, и го откъсна. Той се отдели лесно. Олядо го подаде на Плауър. Пекениносът се поклони и го взе със страхопочитание, поднесе го към устните си, близна го, отвори уста.