Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
Тя бе грижовна, с пращящи от хранителни сокове проводящи съдове, със скелет от дървесина, с трептящи листа, окъпани в светлина, с корени, впити в морета от вода и хранителни вещества. Тя още стоеше в средата на фината си мрежа, силна и закриляща, когато Джейн се приближи, и дървото-майка я погледна като свое загубено дете. Отстъпи и й стори място, позволи на Джейн да вкуси от живота й, от хлорофила и целулозата й. Там имаше предостатъчно място.
И Джейн, от своя страна, след като бе поканена, не злоупотреби с гостоприемството. Тя не желаеше да остава в никое дърво-майка, но дойде като гост, отпи от живота и даде дела си в работата на домакина си, и продължи да прескача от дърво на дърво, да танцува по мрежата от фини нишки; и сега дърветата-бащи вече не се отдръпваха от нея, защото тя се превърна в посланик на майките, тя бе техен глас, носеше частичка от живота им и въпреки това беше толкова различна от тях, че можеше да говори, да бъде тяхно съзнание, на хилядата дървета-майки на този свят и на растящите им посестрими на далечни планети; всички те намериха гласа си в Джейн и всичките се радваха на по-ползотворен живот, дошъл благодарение на нея.
Дърветата-майки говорят. Това е Джейн.
О, обичана моя, дърветата-майки пеят. Никога не съм чувал такива песни.
Това не е достатъчно за нея, но засега стига.
Не, не, не ни я отнемай сега! За пръв път чуваме дърветата-майки и те са толкова красиви.
Тя вече знае пътя. Никога няма да ви изостави напълно. Това обаче не е достатъчно. Дърветата-майки ще я задоволят за известно време, но те не могат да бъдат повече от това, което са. Джейн няма да се задоволи да стои и да мисли, да оставя други да пият соковете, които сама няма да може да опита. Тя танцува от дърво към дърво, пее вместо тях, по след известно време отново ще ожаднее. Тя се нуждае от собствено тяло.
Ще я изгубим ли тогава?
Не, няма. Защото дори онова тяло няма да й е достатъчно. То ще бъде нейният корен, нейните очи и глас, ръце и крака. Тя обаче ще продължава да жадува за ансибалите и за мощта, която имаше, когато всички компютри на човеците бяха нейни. Ще видиш. Засега успяхме да запазим живота й, но онова, което можем да й дадем — което вашите дървета-майки споделят с нея, — не е достатъчно. Всъщност за нея нищо не е достатъчно.
И какво ще стане сега?
Ще почакаме. Ще видим. Имай търпение. Не е ли това най-голямото достойнство на дърветата-бащи, търпението?
Човекът, наречен Олядо заради изкуствените си очи, стоеше сред гората заедно с децата си. Бяха си направили пикник с пекениносите, техни приятели, но когато започна барабаненето — кънтящият глас на дърветата-бащи, — всички пекениноси скочиха уплашени.
Първата мисъл на Олядо бе: „Огън.“ Защото до неотдавна могъщите стари дървета, расли някога тук, бяха изгорени от човеци, изпълнени с гняв и страх. Огънят, донесен от човеците, бе изпепелил всички дървета-бащи освен Човек и Рутър, стоящи малко встрани от останалите; беше убил и дървото-майка. Сега обаче от телата на мъртвите пекениноси, преминали в третия живот, бяха израсли нови фиданки. И някъде сред тази нова гора растеше ново дърво-майка, все още тънко, но достатъчно дебело за първите подобни на червеи малки, пъплещи из тъмната утроба в ствола му. Гората бе унищожена, но се беше възродила наново. И сред нападателите с факли в ръце бе вървял собственият син на Олядо, Нимбо, твърде малък, за да разбира какво върши, последвал сляпо демагогските призиви на чичо си Грего, докато едва не намери смъртта си. Когато научи за това, Олядо се почувства засрамен, защото разбра, че не е възпитал достатъчно децата си. Не беше твърде късно. Децата му щяха да опознаят пекениносите толкова добре, че никога вече да не помислят да им навредят.
Сега обаче в гората царстваше страх и Олядо изведнъж почувства, че силите го изоставят от ужас. Какво беше това? Какво предупреждаваха дърветата-бащи? Кой ги нападаше?
След няколко минути пекениносите чуха нещо от дърветата-бащи, обърнаха се и тръгнаха към средата на гората. Децата на Олядо понечиха да ги последват, но той ги спря. Знаеше, че в центъра се намира дървото-майка, че пекениносите отиват там и че хората не бива да им досаждат.
— Виж, татко — възкликна най-малката му дъщеря. — Плауър ни кима.
Олядо също кимна на пекениноса и семейството последва Плауър през младата гора, докато стигнаха мястото, където Нимбо бе участвал в изгарянето на старото дърво-майка. Обгореното й тяло още се извисяваше в небето, но до него стоеше новото дърво-майка, тънко в сравнение с нея, но все пак по-дебело от младите дървета-братя. Не дебелината обаче впечатляваше Олядо, нито височината, която бе достигнало за толкова кратко време, нито мощната корона, разпростряла сянката си над поляната. Не, вниманието му беше привлечено от странната светлина, танцуваща по ствола му там, където кората бе по-тънка, светлина, толкова ярка и ослепителна, че едва можеше да я гледа. Понякога му се струваше, че това е само едно светло петно, което преминава през ствола толкова бързо, че се връща на същото място, преди сиянието му да се е загубило; друг път си мислеше, че цялото дърво пулсира от светлина, като вулкан, готов да изригне. Сиянието достигна най-тънките клонки на короната; листата заблещукаха; и рошавите сенки на бебетата пекениноси запълзяха в ствола по-бързо, отколкото Олядо си беше представял, че е възможно. Сякаш някаква малка звезда се бе заселила в дървото.