Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
Валънтайн изведнъж застина като труд.
— Мъртва е — прошепна Ела.
— Не! — изкрещя Миро и опита да й вдъхне живот, докато жената в ръцете му, под устните му, не се размърда.
Вал си пое дълбоко дъх. Отвори очи.
— Миро — промълви и заплака; заплака и се притисна до него.
Ендър остана да лежи неподвижно на пода. Трите жени се осъзнаха, изправиха се, помагайки си една на друга, наведоха се, вдигнаха с общи усилия натъртеното му тяло на леглото. Сетне се спогледаха: Валънтайн с разкървавена устна, Пликт с издрано лице, Новиня с насинено око.
— Едно време имах съпруг, който ме биеше — каза Новиня.
— Това не ни го причини Ендър — възрази Пликт.
— Той беше — поправи я Валънтайн.
На леглото той отвори очи. Виждаше ли ги? Откъде можеха да знаят?
— Ендър… — промълви Новиня и заплака. — Ендър, няма нужда да стоиш повече заради мен!
И да я беше чул обаче, той не го показа по никакъв начин.
Самоанците пуснаха Питър, защото вече бе престанал да се гърчи. Той отпусна лице с отворена уста в пясъка, където беше повръщал. Сиванму отново се приближи и внимателно обърса лицето му с дрехите си. След миг някой остави купичка с чиста вода до нея, тя не забеляза кой, не я интересуваше, защото мислеше само за Питър, как да го очисти. Той дишаше бавно, учестено, но постепенно се успокои и отвори очи.
— Сънувах най-странния сън, който ми се е присънвал.
— Шшт — сложи пръст на устните си тя.
— Един ужасен бял дракон ме гонеше и бълваше огън, бягах през тунели, търсех къде да се скрия, някого, който да ме защити.
Гласът на Малу изгърмя като прибоя:
— Не можеш да се скриеш от един бог.
Питър отново заговори, сякаш не беше чул светия мъж:
— Сиванму, накрая разбрах при кого да се скрия. Вдигна ръка и докосна лицето й, взря се в очите й.
— Не — отвърна тя. — Аз не съм достатъчно силна, за да застана срещу нея.
— Знам. Но достатъчно ли си силна, за да застанеш до мен?
Джейн се луташе из мрежата между дърветата. Някои от тях бяха могъщи, други — по слаби, някои — толкова немощни, та й се струваше, че може да ги издуха, ала когато ги видя как се отдръпват от нея с ужас, изпита същия страх и също отстъпи, без да опитва да измества когото и да било. На места мрежата ставаше по-гъста и яка и водеше към нещо ослепително ярко, толкова ярко, колкото нея. Тези места й бяха познати, стар спомен, но тя знаеше пътя; точно в такава мрежа се беше появила за пръв път на белия свят и споменът от раждането, спомен, отдавна забравен, се завърна: „Аз познавам цариците, които владеят тези яки въжета.“ От всички аюи, които бе докоснала от мига на смъртта си, тези бяха най-силни, всяка от тях — равностойна на нейната. Когато цариците на кошери изплетат мрежа, за да уловят аюата на нова царица, само най-силните и амбициозни могат да заемат това място. Само някои аюи са способни да управляват хиляди съзнания, да владеят други организми толкова пълноценно, колкото човеците и пекениносите владеят клетките на телата си. О, може би не всички царици на кошери бяха способни колкото нея, може би не толкова жадни за растеж, но бяха по-силни от всеки човек или пекенинос и за разлика от тях те я виждаха ясно и знаеха коя е и какво може да стори, и бяха готови. Те я обичаха и искаха да оцелее; бяха нейни сестри и майки, истински; но и при тях нямаше място за нея. Затова тя се отдръпна от тези въжета и възли към по-ефирната дантела на пекениносите, при могъщите дървета, които въпреки това се бояха от нея, защото знаеха, че е по-силна.
И тогава си даде сметка, че на места мрежата изтънява не защото нямаше нищо, а защото ставаше по-деликатна. Там имаше не по-малко дървета, дори може би повече, но изграждаха воал от паяжина, толкова фин, че грубият допир на Джейн можеше да го разкъса; тя обаче го докосна и не го повреди и тя последва нишките до място, кипящо от живот, със стотици малки животи, всичките на ръба на съзнанието, но не достатъчно готови, за да притежават собствена мисъл. И под всички тях лежеше една аюа, топла и любяща, и силна по свой начин, но не толкова, колкото тази на Джейн. Ме, аюата на дървото-майка бе силна, без да има амбиция. Тя бе част от всичко живо, обитаващо ствола й, в сърцето на дънера, или навън, пълзящо към светлината, стремящо се да се събуди, да заживее самостоятелно и да бъде свободно. Лесно беше да излязат на свобода, защото дървото-майка не очакваше нищо от децата си, искаше да станат независими, знаеше нуждите им.