Танцуващият с духове

Направо не е за вярване, мислеше си Бърк.

Компанията — затворена, паспортът му — прецакан, Стария — подсъдим… и всичко това защото онова копеле Коваленко е фен на Айн Ранд и мрази офшорните компании. Идеята, че той и Томи са по някакъв начин свързани с Д’Анкония, който и да беше Д’Анкония, си беше направо смехотворна. Бърк почти не помнеше онзи тип. Истинският проблем беше в непонятната неприязън на Коваленко към самия него. Не беше за вярване и толкова. Просто и сложно едновременно.

Бърк открай време беше трън в очите на хора като Коваленко, хора с власт, които носеха самодоволството си като медал за храброст. Явно имаше нещо в поведението на Бърк, в очите му, в стойката му, ако щете, което просто ги… влудяваше. Би било смешно, ако не беше тъжно. Би било дарба… ако по правило не свършваше зле.

Коваленко го тормозеше поради единствената причина, че може да го направи. Очевидно беше, че случаят няма да стигне до съд, защото в крайна сметка Бърк беше направил всичко като по учебник и според изискванията на закона — без значение кой е бил клиентът. Но междувременно „Ахерн и съдружници“ беше затворена, а Стария щеше да си има неприятности.

Явно Коваленко обичаше да тормози хората — без значение кои са и какво са направили (или не са направили). Като тази история с паспорта на Бърк. Беше си удар под кръста. Но удар под кръста както го правеха женчовците.

Дните минаваха и Бърк правеше всичко по силите си да убеди Гарда, че са допуснали грешка. Обаждаше се по телефона, пишеше жалби, обсипваше Дохърти и Коваленко с имейли. Дори лично се яви на изслушването, за да защити позицията на „Ахерн и съдружници“. Но от всичко това полза нямаше. Пледира към чувството за почтеност на Дохърти, но това, изглежда, само смути инспектора. Затова избра друга стратегия — патриотизма. Ирландските власти едва ли са безсилни да защитят ирландския бизнес, нали така? И едва ли ирландците биха позволили чуждо учреждение да им диктува правилата. Дохърти го изслуша, като кимаше през цялото време, а накрая вдигна рамене.

— Нищо не мога да направя.

Най-лошото беше, че Стария имаше нужда да работи. Две седмици след затварянето на кантората вече беше подкастрил всички рози, наваксал беше с изостаналата кореспонденция и беше изиграл „сто и осем дупки на голф“. И започваше да се връща към старите си навици, напиваше се всяка вечер в кръчмата и говореше през сълзи за Кейт.

В Щатите ФБР проверяваше Бърк, но без да си дава зор. Свързали се бяха с приятелите, роднините и бившите му работодатели, разпитвали ги бяха за политическите му възгледи, познанствата му и пътуванията му зад граница. Бърк разбра за всичко това, когато баща му се обади да го поздрави, задето се е кандидатирал за правителствена служба.

— Каква служба? — попита Бърк.

Баща му подсвирна продължително като затихваща сирена — знак, че е осъзнал грешката си.