Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Какво казваш, какви ги приказваш? — развика се Симон.
— Казвам, Симон — отвърна Морис без сянка на гняв в гласа, — казвам, че ти ще бъдеш жестоко наказан, когато видиш какво ще се случи тук…
— И какво ще се случи? — попита Симон нагло.
— Гражданино председател — рече Морис, без да обръща повече внимание на гнусния обвинител, — аз заедно с моя приятел Лорен те умолявам първо да се разпита момичето, което преди малко са арестували, а после да се даде думата на тази нещастна жена, която по всяка вероятност е поучена какво да говори пред вас.
— Чуваш ли, гражданко? — извика Симон. — Чуваш ли?! Казват, че твоят донос не е верен!
— Моят донос ли не е верен? — рече ключарката. — О, сега ще видят те. Чакай, чакай!…
— Гражданино — рече Морис, — бъди милостив, кажи на тази нещастница да помълчи още малко!
— А, страх те е, страх те е, а! — извика Симон. — Гражданино председател, искам да се даде думата на гражданката Тизон!
— Да, да, нека й се даде думата! — извикаха от трибуната.
— Тишина, тишина! — извика председателят. — Идва комуната!
Отвън се дочуваше тропот на кола и силно звънтене на оръжие, придружено от гневни викове.
Симон неспокойно се обърна към вратата.
Той слезе от трибуната.
Съпровождани от множество любопитни, няколко жандарми въведоха в залата млада жена.
— Тя ли е? — обърна се Лорен към Морис.
— Да, да, тя е — отвърна Морис. — О, клетото момиче, загубено е!
— Цветопродавачката, цветопродавачката! — зашепна се на трибуната. — Това е цветопродавачката, за която става въпрос!
— Преди всичко аз искам да се даде думата на гражданката Тизон — залая обущарят. — Ти й заповяда да говори, гражданино председател, а тя още не е почнала!
Дадена бе думата на ключарката и тя направи ужасен донос. Според нея виновна била наистина цветопродавачката. Морис и Лорен били нейни съучастници.
Доносът направи голямо впечатление сред публиката.
Симон тържествуваше.
— Стража, докарайте цветопродавачката! — извика тържествено председателят.
— О, това е ужасно наистина! — прошепна Морис и закри лицето си с шепи.
Цветопродавачката застана срещу ключарката, срещу същата онази жена, която така я винеше!
След като публиката се поуспокои, жената вдигна булото, с което беше прикрито лицето й.
— Елоиз! — извика гражданката Тизон. — Момичето ми!… Ти — тук?…
— Да, мамо — отвърна тихо момичето.
— А защо те пазят жандарми?
— Защото съм подсъдима, майко.
— Ти… подсъдима? — извика ужасена ключарката. — Ами кой те е обвинил в нещо?
— Ти, мамо!
Гробно мълчание се възцари наоколо.
— Дъщеря й! — шепнеше се тук-там. — Това била нейната дъщеря! Клето момиче!…
Морис и Лорен наблюдаваха обвинителка и подсъдима с дълбоко състрадание.
С цялото си желание да дочака края на тази сцена, в която все още се надяваше да види Морис и Лорен компрометирани, Симон се мъчеше да скрие очи от плахите погледи на ключарката.
— Как се казваш, гражданко? — попита силно смутен председателят.
— Елоиз Тизон, гражданино — отвърна момичето тихо.
— На колко години си?
— Деветнадесет.
— Къде живееш?
— Улица Нонандиер 34…
— Ти ли си продала тази сутрин един букет на гражданина Ленде, който седи пред теб?
Момичето погледна Морис.
— Да, гражданино — рече то, — аз му продадох букетчето. Ключарката ужасена наблюдаваше дъщеря си.
— А ти знаеше ли, че във всяко едно от цветята в този букет има по едно скрито писъмце за вдовицата Капет?
— Знаех това много добре — отговори подсъдимата. Чувство на ужас и удивление разлюля цялото събрание.
— Защо си продала на гражданина Морис този букет?
— Като го видях с офицерски пояс, се досетих, че отива в Тампъл.
— Кой са твоите съучастници?
— Съучастници нямам.
— Как? — възкликна председателят. — Ти сама си скроила цялата работа? Цялото съзаклятие — твое дело?
— Съзаклятие ли е, или не — аз не знам. Знам само, че го направих сама!
— Гражданинът Морис не знаеше ли?…
— Че в цветята има писма?
— Да.
— Гражданинът Морис е офицер. Гражданинът Морис е могъл да се вижда с кралицата насаме, да разговаря с нея в който и да е час и ден, и нощ. Гражданинът Морис, ако е искал да каже нещо на кралицата, не е имал нужда да й пише, могъл е направо да разговаря с нея!
— А ти не познаваш ли гражданина Морис?
— Много пъти съм го виждала в Тампъл, когато живеех при горката си майка. Но с него не съм поддържала никакво познанство.