Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
Пенкроф, не ще и дума, гореше цял от желание да изведе новото начинание на добър край и не се отделяше нито за миг от него.
Един-единствен път той се отскубна от своята корабостроителница, и то само за един ден — за втората жетва, която стана на 15 април. И тя беше добра като първата и даде предвиденото количество жито.
— Пет крини, господин Сайръс! — извести Пенкроф, след като измери грижливо зърното.
— Пет крини — повтори инженерът — по сто и тридесет хиляди зърна в крина прави шестстотин и петдесет хиляди зърна.
— Да, Пенкроф, и ако следната жетва оправдае очакванията ни, ще имаме цели четири хиляди крини.
— И ще ядем ли хляб?
— Ще ядем и хляб.
— Но ще ни трябва мелница!
— Ще си построим и мелница.
Третата нива беше несравнимо по-голяма от първите две и грижливо изораната земя скъта в пазвите си скъпоценното зърно. След това Пенкроф пак се прибра в корабостроителницата си.
През това време Джедеон Спилет и Хърбърт продължаваха да ходят на лов в околността и навлизаха доста навътре в непознатите още части на горите Фар-уест с пълни пушки, за да не ги изненадат зли зверове.
Беше 30 април. Двамата ловци бяха навлезли в югозападната част на горите Фар-уест, когато дописникът, който вървеше на петдесетина крачки пред Хърбърт, стигна някаква малка полянка, където дърветата малко редееха и позволяваха на няколко слънчеви лъча да проникнат през тях.
Най-напред Джедеон Спилет остана много изненадан от дъха на някакви растения с прави, цилиндрични и клонести стебла, чиито цветчета приличаха на гроздове с много дребни семенца. Дописникът откъсна две-три стебла, върна се при момъка и му каза:
— Виж, какво е това, Хърбърт.
— Къде намерихте това растение, господин Спилет?
— Там, на една полянка, и има много.
— Е, господин Спилет — заяви Хърбърт, — ето едно откритие, за което Пенкроф с право ще ви бъде истински благодарен!
— Да не е тютюн?
— Да. Не е от най-добрия, но все пак е тютюн!
— Ах, добрият Пенкроф! Как ли ще се зарадва! Но няма да пуши само той, дявол да го вземе! Ще остави малко и за нас!
— Ха! Чакайте, господин Спилет! — досети се Хърбърт. — Няма да казваме нищо на Пенкроф, ще приготвим тютюна и един прекрасен ден ще му поднесем добре натъпкана лула!
— Добре, Хърбърт, и тоя ден нашият славен приятел няма да има вече никакви други желания!
Дописникът и момчето набраха много от ценното растение и се прибраха в Гранитния дом, където се промъкнаха „крадешком“ и така предпазливо, сякаш Пенкроф беше най-строгият митничар.
Сайръс Смит и Наб бяха посветени в тайната, а морякът не се усъмни в нищо през доста дългото време, което беше необходимо, за да се изсушат тънките листа, да се нарежат и да се поизпекат на горещи камъни. Необходими бяха цели два месеца, но през това време Пенкроф не подуши нищо — всецяло зает с кораба си, той се прибираше в Гранитния дом чак вечерта.
Още веднъж обаче, на 1 май, той прекъсна любимата си работа пак по неволя и поради една риболовна случка, в която всички преселници трябваше да вземат участие.
От няколко дни бяха забелязали в морето, на две-три мили от брега, грамадно животно да плува във водите на остров Линкълн. Беше един от най-едрите китове, навярно от южните, наречени „капски“ китове.
— Ей, че работа ще ни свърши, ако го уловим! — възкликна Пенкроф. — Да имахме добър кораб и здрав харпун, веднага щях да извикам: „Тръгвайте с мене! Това животно си заслужава труда да го уловим!“
— Ех, Пенкроф — обади се Джедеон Спилет, — много ми се ще да ви видя как въртите харпун!
И Пенкроф се върна в корабостроителницата, след като си въздъхна със съжаление, тъй като всеки моряк е и рибар и ако удоволствието от риболова е съразмерно с големината на рибата, лесно ще си представите какво изпитва китоловецът, като види кит!
Но се случи така, че забелязаният кит сякаш не искаше да напусне водите на острова. И тъй от прозорците на Гранитния дом или пък от възвишение Обзор Хърбърт и Джедеон Спилет, когато не бяха на лов, и Наб от своята кухня не изпускаха из очи животното и наблюдаваха с далекогледа всичките му движения. Млекопитаещото, навлязло дълбоко в обширния залив Обединение, браздеше бързо водите му от нос Челюст до нос Лапа, тласкано от чудовищно силната перка на опашката си, на която се опираше и плуваше, като подскачаше с бързина, достигаща понякога до дванадесет мили в час.