Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— Комай им дойде малко нанагорно.
— Както винаги ти взе най-голям дял във веселбата — ухили се Аштън.
Джъд се засмя тихо.
— Ми като не знаех кой точно е моят дял, гледах да взема повечко.
Аштън го потупа по рамото.
— Ако не ти стига, можеш да вземеш и останалите, Джъд посочи надолу по улицата към бягащите побойници.
— Да не мислите, че ще хукна да ги гоня? Само че не видях сред тях тлъстия издокаран дребосък. Мярнах само оня с осакатената лява ръка.
— Ще кажа на Харви къде може да ги намери, пък той да се оправя по-нататък. Вече съм на края на силите си.
Той отиде при каруцата. Сара седеше на стъпалото, подпряла брадичка с лявата си ръка. В дясната още стискаше сопа и ако се съди по неколцината мъже, които лежаха в краката й в безсъзнание, тя явно добре си беше послужила с нея.
— Отдавна исках да направя нещо такова — промърмори тя, — особено като се сетя за животното, за което бях омъжена.
Аштън вдигна вежди развеселен.
— Мадам, мога само да съчувствам на мъжа ви, ако ви попадне в ръцете.
— Аз пък не — отвърна тя. — Ако наистина го хвана, ще накарам да го намажат с катран и пера заради това, което стори на мен и на семейството ми. — Тя премигна, когато очите й внезапно се навлажниха и смутено взе да рови в гънките на полата си за носна кърпа. Накрая извади един мръсен парцал, избърса с него мокрите си бузи, подсмръкна и се поуспокои. — Извинявайте, мистър Уингейт. Не исках да ви досаждам с неприятностите си.
— Глупости, Сара! — каза меко той и после попита: — Какво ще правите сега? Не можете да се върнете в кръчмата, опасно е.
— Не знам — отговори тихо тя. — Имам брат, но той отплава преди няколко години за Далечния изток. Никой не знае кога ще се върне, освен това беше нещо като черната овца в семейството. Не искаше да поеме сделките на баща ми след смъртта му. — Тя се усмихна тъжно. — Не зная дали ще повярвате, мистър Уингейт, но аз не съм се родила бедна. Баща ми имаше верига от смесени магазини и докарваше стоките за тях със собствени кораби. Аз водех счетоводството му, затова знам колко добре вървяха работите му. Но сега семейството ни е съсипано. Баща ми умря, богатството се разпиля, а аз нямам представа дали ще видя някога брат си. — Тя се загледа пред себе си, като че мислите й я бяха отнесли надалеч, след това въздъхна дълбоко. — Струваше ми се, че живея само за да дочакам деня, в който мъжът ми ще си получи заслуженото.
Аштън замислено махна пръска кал от ръкава на сакото си.
— Ако наистина имате опит в счетоводството, бих могъл да ви намеря работа в моята корабна компания.
Сара го измери с учуден поглед.
— Не бива да се чувствате отговорен за мен, мистър Уингейт. Това, което направих в кръчмата за вас, беше от благодарност. В края на краищата побоят започна заради мен. Вие не ми дължите нищо.
По лицето на Аштън се плъзна усмивка.
— Фирмата ми има нужда от човек, който разбира от сметки и документи. Но ако смятате, че няма да се справите, ще трябва да се огледам за някой друг.
Слабото й лице грейна така, че почти засенчи луната над главите им.
— Ще се справя, мистър Уингейт. Знам, че ще се справя!
— Чудесно! — Въпросът беше решен. — Най-добре е тази вечер да дойдете с нас в Бел Шен. Там ще сте на сигурно място. Утре сутринта жена ми ще ви даде няколко рокли. — Той се усмихна. — Тя изобщо не е луда, нали знаете?
Сара се усмихна тъжно.
— Да, знам, мистър Уингейт.
Беше вече късно, когато Аштън събу изкаляните си ботуши пред задната врата и поизчисти дрехите си. Тъкмо беше съблякъл сакото и жилетката, когато чу сподавено хлипане в къщата. Разтревожен изтича по чорапи към кухнята. Уилабел се стресна и се обърна рязко. Тя притискаше края на престилката към устата си, а по бузите й се лееше истински порой от сълзи. Луела Мей и Берта седяха със зачервени от плач очи, разстроени не по-малко от нея. Когато Уилабел позна изцапаното с кал лице на господаря си, пое дъх и ревна още по-силно.
— Защо плачеш? — попита Аштън. — Какво е станало?
— Мис Лиарин, господарю… — едва успя да издума през плач Уилабел. Другите две отново избухнаха в сълзи.
Страхът заби нокти в сърцето на Аштън.
— Какво е станало с нея? — извика той. — Болна ли е?
Уилабел все още ридаеше в престилката си.
— Тя си отиде, господарю.
— Как така си е отишла? Къде? — Той не разбираше нищо.
Икономката подсмръкна силно, избърса лицето си и разтреперано си пое дъх, докато се мъчеше да се овладее.
— Не знам, господарю. Оня мистър Самъртън дойде и й приказва сума ти време. После и двамата потънаха сякаш вдън земя, без да кажат никому нито дума. Баба ви и мис Джени лежат цял ден в леглото с болки в корема.