Сенки в мрака
- Автор: Хауърд Линда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петя Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в мрака». Краткое содержание книги:
Тогава животното пристъпи настрана и тя забеляза мъжа.
Не беше го видяла по-рано, тъй като бе стоял от другата страна на коня, а и храстите отчасти го прикриваха.
Юздите не бяха оплетени. Мъжът ги държеше с едната ръка, а в другата бе стиснал малка тояжка, която използваше, за да налага коня.
Заля я гневна вълна, която й вдъхна нова сила. Чу се да крещи и видя как мъжът погледна стреснато към нея, а после се хвърли през храстите и го бутна настрана. Не би могла да го направи, ако той очакваше нападението, но тя го изненада.
— Престанете! — гневно извика и застана между него и изплашения кон — Да не сте посмели отново да ударите животното!
Мъжът възстанови равновесието си и се извърна, сграбчвайки отново дървото, сякаш щеше да замахне към нея. Роана забеляза опасното му изражение, злобния гняв в очите му, но нито за миг не се поколеба. Чувството й за справедливост не й позволяваше да стои пасивна и да гледа как малтретират животно, а още по-малко кон. Стегна се в очакване мъжът да замахне към нея. Ако го наблюдаваше внимателно, щом той посегнеше, можеше да се наведе или да го блъсне, за да го извади отново от равновесие. Ако успееше, нямаше да губи време, а щеше да се метне на коня и да се отдалечи възможно най-бързо.
Очите му бяха ожесточени, наситено сини, докато пристъпваше към нея, вдигнал ръка и готов да я удари. Лицето му бе потъмняло, а устните му бяха разтеглени в злобна гримаса.
— Ах, ти, проклета малка кучко…
— Кой сте вие? — попита Роана и пристъпи към него, за да му покаже, че не се страхува. Опитваше се да го заблуди, тъй като изведнъж се бе изплашила, но гневът й бе толкова силен, че не смяташе да отстъпи. — Какво правните на наша земя?
Може би той премисли нещата малко по-добре, преди да я удари. Поради някаква причина се овладя и бавно отпусна ръка. Остана на две крачки от Роана, дишайки задъхано, без да отклонява поглед от нея.
— Кой сте вие? — отново попита настойчиво тя. Нещо в него й бе странно познато, сякаш вече го бе виждала. Но бе сигурна, че не й е бил представян официално, тъй като би запомнила тези искрящи сини очи и облака бяла коса. Беше здраво сложен мъж, може би към петдесетте, а широките му рамене и бъчвоподобният ме гръден кош, създаваха впечатление за почти брутална сила. Но това, което я безпокоеше най-много, бе усещането за зло, излъчващо се от него. Не, не бе зло. Беше нещо много по-неопределено, просто усещане за пълна липса на почтеност или нравствени устои. Точно това беше. Въпреки блясъка, очите му бяха студени и безжизнени.
— Кой съм аз не е твоя работа — изръмжа той. — Нито пък е твоя работа какво правя.
— Когато сте на Дейвънпортова земя, е моя. Да не сте посмели да ударите този кон отново, чувате ли?
— Конят си е мой и ще го правя каквото си поискам. Мръсното животно ме хвърли от седлото.
— Тогава може би трябва да се научите да яздите по-добре — отвърна му разгорещено тя. Обърна се да хване увисналите юзди и започна да мърмори успокоително на коня, а после го потупа по шията. Той изпръхтя нервно, но постепенно поутихна от нежната й ласка. Конят не беше чистокръвен като галениците на Лусинда, беше някаква неидентифицирана порода с безлични форми, но Роана не виждаше никакви основания да бъде малтретиран по този начин.
— Госпожичке, защо просто не си гледаш собствената работа, а аз ще се откажа от мисълта да те науча на малко по-добри маниери.
Злобният глас я накара рязко да се извърне към мъжа. Сега бе доста по-близо, а очите му светеха с безумен блясък. Роана отстъпи назад бавно, като гледаше конят да остане между нея и мъжа.
— Махнете се от земята ни — рече студено тя. — Или ще се погрижа да ви арестуват.
Чувствените му устни се извиха в озъбена усмивка.
— Предполагам, че ще го направиш. Шерифът е блюдолизец, особено що се отнася до Дейвънпортови. За теб няма да има кой знае какво значение, ако ти кажа, че не съм знаел на чия скъпоценна собственост се намирам, нали?
— Не и когато биете коня си — отвърна студено Роана. — А сега се махайте.
Мъжът изсумтя:
— Не мога. Държиш коня ми.
Роана пусна юздите и предпазливо отстъпи още малко назад:
— Ето. А сега се махайте от земята ни и ако ви видя отново да малтретирате животно, ще повдигна срещу вас обвинение за проявена жестокост. Може да не знам името ви, но мога да ви опиша доста добре, а вероятно не всички приличат на вас. — Не и някой от нейните познати, очите му бяха страшно отличителен белег.
Мъжът почервеня от яд, а очите му светнаха дивашки, но явно обмисли добре, преди да предприеме нещо, и просто хвана юздите. Метна се на седлото почти без усилие, което подсказваше, че е доста опитен ездач.