Сенки в мрака
- Автор: Хауърд Линда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петя Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в мрака». Краткое содержание книги:
Чу водата в банята да тече и разбра, че е гол под душа. Сърцето й се разтуптя при мисълта за високото му мускулесто тяло, гърдите й настръхнаха. Почти не вярваше, че се е любила с него, че е загубила девствеността си в някаква евтина мотелска стая на мексиканската граница и, че тогава е била възможно най-близо до рая. Представи си острите косъмчета по гърдите му й по стегнатото му тяло.
Спомни си как силните му мъжки бедра бяха разтворили нейните, как бе впивала пръсти в мускулестия му гръб. Цяла една чудна нощ бе лежала в ръцете му и бе познала едновременно страстта и задоволяването й.
Душът спря и след около десет минути светлината на терасата угасна. Тъй като нейната врата към балкона бе отворена, чу как Уеб излиза навън, за да се наслади на свежия нощен въздух. Дали все още беше гол? Дали спеше така или с гащета? Може би носеше долнище от пижама. Изведнъж й се видя странно, че от седем — до седемнайсетгодишна е живяла в една и съща къща с него, а не знае с какво спи той.
После настъпи тишина. Дали си бе легнал, или стоеше отвън и се вслушваше в спокойната нощ? Дали не беше на терасата? Може и да бе бос и тогава нямаше да го чуе. Дали не стоеше там и сега? Погледнал ли бе надясно и забелязал ли бе отворената й врата?
Най-накрая, с опънати нерви, Роана се бе промъкнала до вратата и бе надникнала навън. Никой, гол или облечен, не стоеше на верандата да се наслаждава на нощта. Възможно най-тихо, тя затвори вратата и се върна в креслото. Но сънят вече й бе убегнал и отново трябваше да понася бавния ход на времето.
— Роана? — обади се Лусинда и Роана разбра, че седи и мечтае посред бял ден.
Промърмори неясно извинение и бутна стола си назад. В два имаше среща с организаторите на тазгодишния августовски музикален фестивал, така че трябваше просто да подаде глава през вратата на кабинета, да попита Уеб за мнението му относно плана на Лусинда, а после да изтича горе и да се преоблече. Може би докато се върнеше, той вече щеше да е уморен от книжата и нямаше да й се наложи да понесе още една вечер на изтънчено мъчение, като седи до него, вслушваща се в плътния му глас, възхищаваща се от скоростта, с която възприема информацията, накратко: наслаждавайки се на присъствието му, докато през цялото време се пита дали той не смята, че се е разположила прекалено близо до него, или пък че се възползва от всяка възможност да се наведе над него. И още по-лошо — дали не се пита защо тя просто не се махне?
Когато отвори вратата, той вдигна въпросително поглед от документите в ръцете си. Беше се отпуснал назад, а краката му бяха удобно вдигнати на бюрото.
— Съжалявам — промърмори Роана. — Трябваше да почукам.
Уеб я изгледа мълчаливо, смръщил тъмните си вежди.
— Защо? — попита най-накрая.
— Сега кабинетът с твой. — Отговорът й бе съвсем естествен, без никакви намеци.
Уеб свали краката си от бюрото.
— Влез и затвори вратата.
Роана се подчини, но остана до вратата. Уеб се изправи и заобиколи бюрото, а после се облегна на него със скръстени ръце. Позата му бе небрежна и отпусната, но погледът му напрегнато я изучаваше.
— Никога не трябва да чукаш на тази врата — каза той най-накрая. — И нека да си изясним нещо веднага: заемам не твоето място, а това на Лусинда. Свършила си добра работа, Ро. Вчера ти казах, че ще съм пълен глупак, ако те изключа от вземането на решения. Може би мислиш, че сега, след като се върнах, ще можеш да прекарваш повече време с конете. Наистина ще е така, обещавам, но и тук ще имам нужда от помощта ти.
Роана премига, объркана от хода на събитията. Въпреки думите му след събранието на общинските съветници, тя не бе повярвала в искреността им. Автоматично се бе отнесла към казаното като към нещо, което Уеб би направил за нея като малка, предпазвайки я от огорчението, преструвайки се, че е нужна за някого или за нещо. През онази нощ, когато бе стъпила в локвата кръв, бе престанала да вярва в приказки. А сега беше си помислила, че вероятно ще помогне на Уеб да навлезе в нещата, а после нейните услуги вече няма да бъдат необходими. Той се бе справял с всичко сам, преди да…
Изведнъж се сепна. Не, не беше вярно. Бе поел повечето работа върху себе си, но Лусинда все още участваше. А това бе, преди да придобие другата си собственост в Аризона, за която също трябваше да се грижи. Тиха радост я заля, стопляйки сърцето й, което вече бе започнало да се смръзва в очакване на неизбежното й оттегляне. Той наистина се нуждаеше от помощта й.
Бе споменал, че е свършила добра работа. И я бе нарекъл Ро.
Наблюдаваше я с напрегнато внимание.
— Ако не се усмихнеш — тихо промълви той, — няма да разбера дали си доволна или не си.