Сенки в мрака

Роана кимна и протегна ръка към дръжката на вратата, измъквайки се, преди Уеб да й отправи още някое странно изискване — като това да се усмихне.

Той се върна на стола си, но не започна веднага да разглежда папката, с която се занимаваше преди влизането на Роана. Погледна към мястото, където бе стояла като изплашена кошута, готова всеки миг да побегне. Сърцето го болеше при мисълта за жалкия й опит за усмивка и чувството за страх, мярнало се в очите й. Сега му беше толкова трудно да я разбере, тъй като тя криеше чувствата си и по никакъв начин не реагираше на околния свят. Дразнеше се при спомена за някогашната откритост на Роана. Ако сега искаше да разбере какво изпитва, трябваше да наблюдава внимателно всеки нюанс в изражението й, както и всеки неин жест, за да ги зърне, прели тя да успее да ги прикрие.

Беше се стъписала, когато й бе казал, че все още се нуждае от помощта й. Мълчаливо благодари на Лусинда за ключа към Роана, който му бе дала. Представата, че някой се нуждае нея, й въздействаше най-силно и не можеше да откаже на такава молба. За частица от секундата бе забелязал учудването, искрената радост, грейнала в очите й, а после всичко изчезна толкова бързо, че ако не я бе наблюдавал нарочно, дори нямаше да забележи.

Бе излъгал. Можеше да се справи с всичко и без нейната помощ, въпреки товара на собствеността му в Аризона. Издържаше на напрежение, като енергията му сякаш се увеличаваше според изискванията на момента. Но Роана изпитваше нужда да се чувства необходима, а той се нуждаете от близостта й.

Желаеше я.

Мисълта ехтеше в главата му, звънеше във вените му, трептеше във всяка клетка на тялото му. Желаеше я. Не беше я взел в Ногалес от отмъщение или заради дяволската сделка, която бяха сключили, или дори за да не нарани чувствата й, като се отдръпне, след като е стигнал толкова далеч. Истината бе, че я бе похитил, тъй като я желаеше, и бе достатъчно безмилостен да използва всички средства, за да я има. Текилата не бе извинение, въпреки че бе отслабила контрола върху първичните му инстинкти.

Миналата нощ бе лежал буден в леглото, мислейки непрекъснато и нея в съседната стая, чудейки се дали е будна, а въображението му направо го влудяваше. Да знае, че може да има Роана винаги когато пожелае, бе много по-силен афродизиак2 от вече откритите. Трябваше само да стане от леглото и да излезе на терасата, а после да се вмъкне през вратата в нейната стая. Тя страдаше от безсъние, щеше да е будна и да наблюдава как той се приближава. Просто щеше да легне при нея и тя щеше да го прегърне, щеше да го приеме без никакви въпроси или колебания.

Еротични сънища за онази единствена целувка, разменена преди толкова време, го бяха преследвали с години. Достатъчно зле бе да я сънува толкова често, но сънищата поне бяха само игра на въображението. Сега, когато знаеше съвсем точно какво значи да я люби, сега, когато действителността бе заела мястото на въображението, съблазънта бе постоянно разяждаш глад, който заплашваше да унищожи самоконтрола му.