Сенки в мрака
- Автор: Хауърд Линда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петя Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в мрака». Краткое содержание книги:
Не желаеше това да се случи. Не искаше да обърква него или себе си. Това току-що открито чувство за собствено достойнство и стойност бе твърде ново, твърде крехко, за да устои на още едно опустошително отхвърляне.
Започна да обмисля къде би могла да отиде и какво би могла да прави. Разбира се, искаше да остане в областта Шоулс, корените й бяха дълбоки, пускани поколения наред в продължение на векове. Имаше свои собствени пари, наследени от родителите й, а и все пак щеше да наследи дял от имота на Лусинда, въпреки че огромната част щеше да премине в ръцете на Уеб. Можеше да направи каквото пожелае. Мисълта й подейства успокоително. Почувства се свободна.
Искаше да отглежда и да обучава коне.
Когато Лусинда починеше, дългът във формата на благодарност, натрупан, когато едно ужасено, съсипано от скръб седемгодишно дете бе чуло баба си да казва, че може да остане да живее при нея, щеше да бъде изплатен. Това бе и дълг на любов — също толкова силна, колкото и благодарността. Точно тя я бе задържала край баба й, превръщайки я постепенно в краката, ушите и очите на Лусинда, когато с възрастта здравословното й състояние се бе влошило. Но когато Лусинда си отидеше, а Дейвънпорт преминеше в опитните ръце на Уеб, Роана щеше да бъде свободна.
Свободна. Думата премина през нея, ефирна като крилцата на новоизлюпена от какавидата пеперуда.
Можеше да създаде собствен дом, изцяло неин и вече никога нямаше да зависи от другиго за покрива над главата си. Благодарение на обучението на Лусинда вече разбираше от капиталовложения и финанси, вярваше в собствените си способности да управлява парите си, така че винаги да бъде добре подсигурена. Щеше да отглежда свои собствени коне, но това щеше да бъде само част от работата й. Щеше да навлезе в бизнеса като треньор, хората щяха да водят конете си при нея за обучение. Дори Лоуъл признаваше, че никога не е виждал друг да може да успокои толкова нежно уплашен или малтретиран кон, или просто навикано и наругано животно.
Роана можеше да го направи. Можеше да превърне идеята си в преуспяващо предприятие. И за първи път в живота си щеше да живее заради самата себе си.
Големият часовник във фоайето удари тихо, като звукът едва се чу тук, в задната част на огромната къща. Роана погледна стреснато собствения си часовник и забеляза, че вече е време за вечеря, а все още не е облечена. Дрямката, която възнамеряваше да открадне, едва ли бе възможна с повишения адреналин във вените й, така че би могла да опита да хапне.
Отиде забързано до гардероба и извади първата попаднала пред очите й закачалка, на която висяха копринени панталони и подходяща туника без ръкави. Панталоните щяха да скрият драскотините по краката й, а в момента само това я интересуваше. Вече знаеше как да избира красиви и удобни дрехи, но така и не свикна да изпитва удоволствие от хубавото облекло.
— Съжалявам, че закъснях — промълви тя, когато влезе в трапезарията. Всички вече бяха седнали, отсъстваха единствено Брок и Корлис, но те рядко вечеряха у дома. Брок прекарваше колкото може повече време с годеницата си, а само Господ знаеше къде прекарва времето си Корлис.
— Кога се прибра у дома? — попита Уеб. — Не те чух да влизаш. — Присвитите му очи я изгледаха по същия начин, както когато Роана бе хлапе и той току-що я е хванал в опит да се вмъкне незабелязано.
— Прибрах се към пет и половина — не бе обърнала внимание на точното време, тъй като бе доста разстроена. — Качих се веднага горе, за да взема душ преди вечеря.
— Горещината е толкова съсипваща, че се налага да вземам душ по два пъти на ден — съгласи се Ланет — Компанията на Грег искаше да го прехвърли в Тампа. Представяте ли си колко по-голяма с влажността на юг? Просто не бих могла да я понеса.
Грег хвърли поглед към жена си, а после отново съсредоточи вниманието си в чинията прел себе си. Беше висок, слаб мъж, който рядко говореше. Посивялата му коса бе подстригана късо и доколкото Роана знаеше, той никога не вършеше нищо за удоволствие или за отмора. Грег ходеше на работа, връщаше се в къщи с претъпкано куфарче, пълно с още повече работа, и прекарвате часовете между вечеря и времето за лягане — надвесен над документите. Знаеше, че е един от ордата писарушки в средния мениджмънт, но и изведнъж осъзна, че всъщност изобщо няма представа какво точно работи той. Грег никога не говореше за службата, никога не разказваше смешни истории за колегите си. Просто си седеше тихо, безцветна фигура в сянката на Ланет.