Сенки в мрака
- Автор: Хауърд Линда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петя Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в мрака». Краткое содержание книги:
— Второстепенно прехвърляне? — попита Уеб, а студените му зелени очи се плъзнаха от Грег към Ланет и обратно. — Или повишение?
— Повишение — отвърна кратко Грег.
— Но това означава местене — обясни Ланет. — А всекидневните разходи ще са толкова по-големи, че всъщност ще губим пари от това така наречено повишение. Грег, разбира се го отклони.
Което означаваше, че Ланет просто е отказала да се премести, помисли Роана. Също като нея, той имаше нужда да се откъсне от Дейвънпорт и да създаде свой собствен дом. Може би Дейвънпорт бе прекалено красив, той бе нещо повече от дом, в който живеят хора.
След вечеря Уеб каза на Лусинда:
— Ако не си много уморена, бих искал да поговорим за вложенията, които обмислям.
— Разбира се — отвърна тя и двамата тръгнаха към вратата.
Роана остана на масата с безизразно лице. Взе с вилицата още едно парченце от ягодовия кейк, който Танси бе поднесла за десерт, насилвайки се да изяде поредното залъче, което бе също толкова нежелано, колкото и предшестващите го.
Уеб се спря на вратата и се огледа, смръщил тъмните си вежди, сякаш току-що бе разбрал, че Роана не е с тях.
— Идваш ли?
Тя стана тихо и ги последва, питайки се дали той наистина бе очаквал от нея автоматично да заключи, че присъствието й е задължително, или просто се бе сетил за нея в последния момент. По-вероятно бе второто. Уеб винаги досега бе свикнал да обсъжда решенията си с Лусинда, но въпреки изразеното желание Роана да продължи да носи настоящите си отговорности, явно не смяташе, че тя има някаква власт.
И беше прав, разбира се, реши Роана, принуждавайки се да погледне истината в очите. Нямаше никаква власт извън тази, която Уеб или Лусинда й даваха, което не бе съвсем истинско право на глас. Всеки от тях би могъл да я спре по всяко време и да я лиши дори от подобието на авторитет.
Влязоха в кабинет и заеха обичайните си места: Уеб на бюрото, което доскоро бе нейно. Роана — на един от страничните столове, а Лусинда — на дивана. Всичко в Роана трепереше сякаш бе преобърнато и променено. Последните няколко часа бяха изпълнени с вътрешни прозрения относно собствения й характер — нищо кой знае колко велико или драматично, но въпреки това малки проблясъци, които оставяха у нея усещането, че вече нищо не е същото и дори никога не е било такова, каквото дотогава го е възприемала.
Уеб говореше, но за първи път в живота си Роана не се вслушваше във всяка негова дума така, сякаш се отронва от устата на самин всемогъщ Бог. Почти не го чуваше. Днес се бе сблъскала с един брутален тип и едновременно с това бе разбрала, че хората я харесват заради самата нея. Бе взела решение, което касаеше бъдещето й. Като дете се бе оказала в невъзможност да контролира собствения си живот, а през изминалите десет дълги години бе позволила времето да тече покрай нея, отдръпвайки се на един безопасен остров, където никой не би могъл да я нарани. Но сега можеше да контролира живота си, не трябваше да позволява на другите да диктуват хода на събитията, можеше да избира свои собствен път и да налага свои собствени правила. Усещането за власт бе едновременно упоително и плашещо, но вълнението, което предизвикваше, не можеше да бъде отречено.
— … с разумно вложение от наша страна — казваше Уеб — но Мейфийлд винаги е бил човек, на когото може да се разчита.
Изведнъж интересът на Роана се събуди, привлечен от току-що споменатото име, и тя си спомни клюката, която бе чула същия следобед.
Лусинда кимна.
— Звучи интересно, въпреки че, разбира се…
— Не — изрече Роана.
Изведнъж в стаята настъпи пълна тишина, нарушавана единствено от приглушеното тиктакане на стария часовник над камината.
Трудно бе да се каже кой бе по-изненадан — Лусинда, Уеб или самата Роана. Понякога бе смятала, че Лусинда трябва да преосмисли своето решение и тихо и бе излагала собствените си основания, но никога открито и безапелационно не беше изказвала несъгласието си. „Не“-то просто се бе изплъзнало от устните й. Изобщо не бе го обмислила, а просто ясно и твърдо го бе произнесла.
Лусинда се отпусна на дивана и премига стреснато. Уеб завъртя стола си, така че да може да гледа право в Роана, и я прикова с поглед, от което тя почувства как всеки нерв в тялото й се напряга. Очите му блестяха странно и възбудено.
— Защо? — попита най-после той, а тонът му бе съвсем мек и спокоен.
Роана отчаяно си пожела да бе държала езика зад зъбите си. Това импулсивно „не“ бе основано на една клюка, когато бе чула същия следобед на организационното събрание. Ами ако Уеб просто я изслуша, а после я погледне със снизходителната усмивка на възрастен, който е изтърпял невероятното, но забавно бръщолевене на дете, и после се върне отново към обсъждането с Лусинда? Скъпоценното й новооткрито чувство на самоувереност щеше да я напусне.