Сенки в мрака
- Автор: Хауърд Линда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петя Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в мрака». Краткое содержание книги:
О, боже, беше толкова сладка, толкова срамежлива и толкова тясна, че направо се обля в пот при спомена за усещането, което бе изпитал при проникването в нея. Бе я наблюдавал непрекъснато, докато я любеше, и бе забелязал всяка промяна в изражението й, всяко деликатно порозовяване на настръхналите й зърна. Въпреки че я бе наранявал, тя се бе вкопчвала в него и бе извивала хълбоци, за да го поеме още по-дълбоко. Толкова лесно бе да я отведе до върха, че бе като замаян. Искаше му се да го прави отново и отново, за да може да наблюдава лицето й, да чувства тялото й да се разтваря и да тупти за него.
Нощта се бе превърнала в изтънчено мъчение и той съзнаваше, че ще трябва да води една и съща битка всяка нощ, докато възбудата му расте непрекъснато. Не знаеше колко дълго ще издържи, преди да изгуби самоконтрол, но заради Роана трябваше да опита.
Върнал се бе в Дейвънпорт преди малко повече от двайсет и четири часа и през повечето време бе непрекъснато възбуден, и най-вече докато бе в нейната компания. Ако тя бе проявила поне малко желание да пофлиртува с него, да му даде някакъв знак, че също го иска, сигурно нямаше да устои на изкушението. Но Роана изглеждаше напълно безразлична към него като мъж, независимо от часовете, прекарани заедно в леглото. Вбесяваше се, но, изглежда, тя наистина бе спала с него само, за да го накара да се върне отново в Дейвънпорт.
Дори тази мисъл, вместо да угаси страстта му, само я подклаждаше. Искаше му се да метне Роана на рамо и да я отнесе в някое огряно от слънцето легло, където да я люби бавно и страстно, за да й докаже, че тя също го желае, че Дейвънпорт и Лусинда нямат нищо общо с това. Всъщност по отношение на Роана сексуалните му инстинкти бяха толкова примитивни, че очакваше да започне да ръмжи и да завие любовно. И това бе само след един ден.
Вече не й се сърдеше. Може би се дължеше на прекараната заедно нощ, а той просто не бе забелязал. Навикът беше втора природа. Човек свикваше с нещо и очакваше да го намери винаги, дори когато вече го няма. Ако все още имаше някаква следа, то тя бе унищожена на следващата утрин от безмълвното й достойнство и пълната беззащитност, с която бе казала: „Трябваше само да ми направиш знак и аз щях да дотичам.“ Малко жени биха оголили душата си по този начин. Всъщност нито една от тези, които познаваше — с изключение на Роана. Беше се стъписал от смелостта, необходима й да го каже, тъй като съзнаваше какво оръжие дава в ръцете му, ако той е склонен да го използва.
Не беше склонен. Вдигна ръка и щракна с пръсти, наблюдавайки движението. Ей така. Можеше да я има просто ей така. Желаеше я, Бог му бе свидетел, желаеше я толкова много, че сърцето го болеше. Но това, което желаеше дори повече, отколкото да я люби, бе да я види отново да се усмихва.
Докато дойде време да си тръгне късно следобед към къщи, Роана вече бе съсипана от умора. Обикновено намираше организационните събрания за много скучни, а специално това бе продължило часове наред в обсъждане на незначителни подробности. Както винаги, бе седяла тихо, въпреки че този път се бе съсредоточила по-скоро върху това да държи главата си изправена и очите отворени, отколкото върху думите на присъстващите.
Когато зави по шосе 43, слънцето вече изпичаше толкова силно, а горещината бе толкова неприятна, че едва издържаше. Премигваше сънливо, щастлива, че вече е близо до вкъщи. Наближаваше време за вечеря, но тя смяташе да подремне. Можеше да яде по всяко време, но сънят бе много по-труден за постигане и много по-ценен.
Зави надясно и от магистралата слезе на второкласното шосе, а някъде след две мили зави наляво по частния път към имението. Ако не й се спеше толкова много, щеше да кара по-бързо и сигурно нямаше да забележи нищо. А сега намали още повече и извърна глава, за да види какво по-точно е привлякло вниманието й.
Отначало забеляза само коня, който подскачаше и току се изправяше на задните си крака, и първоначално реши, че е хвърлил ездача си и е хукнал без посока, а юздите му сигурно са се заплели в някои храст. Забрави умората си, а мисълта, че някои се нуждае от помощ, й вля нови сили. Наби спирачки, изключи колата от скорост и изскочи, оставяйки двигателят включен, а вратата — отворена. Чуваше как конят цвили от ужас и болка и го видя отново да се изправя на задните си крака.
Роана изобщо не помисли за скъпите си обувки или за копринената си рокля. Едничката и мисъл бе да стигне до коня, преди сам да се е наранил. Прескочи плитката канавка от другата страна на пътя и затича тромаво между дърветата, възпирана от високите токчета, които на всяка крачка потъваха в меката пръст. Избуялите плевели я шибаха по краката, закачи подплатата си на един трън, изкълчи си глезена в някаква дупка, но не обърна внимание на нищо и продължи да тича възможно най-бързо, за да стигне до коня.