Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
— Вие сте към… трийсет и седем? — осмелявам се да проговоря аз. Триш се обръща и от самодоволното й изражение разбирам, че съм попаднала в целта.
— Всъщност съм на… трийсет и девет! — заявява тя и две алени петна избиват на бузите й.
— Не може да бъде! — възкликвам аз и поглеждам пачия крак, събрал се около очите й. — Невероятно!
Каква лъжкиня. През февруари е навършила четирийсет и шест. След като не иска хората да знаят, не бива да оставя паспорта си на масичката в антрето.
— И така! — възкликва тя, вече значително по-весела. — Целия ден ще прекараме на парти у сестра ми. Натаниъл ще дойде да работи в градината, но ти, предполагам, вече знаеш…
— Натаниъл ли? — сякаш ме удря ток. — Ще идва ли?
— Обади се тази сутрин. Трябвало да сложи колчета на… граха или да връзва нещо. — Тя вади молив за устни и започва да очертава и без това наплесканите си с червило устни.
— Така ли? Не знаех. — Опитвам се да запазя самообладание, но пипалата на възбудата започват да пропълзяват в мен. — Значи ще работи в неделя.
— Често се случва. Наистина е всеотдаен. — Тя отстъпва, за да се огледа, след това започва да си слага още червило. — Чух, че те е завел в кръчмичката си.
Кръчмичка, значи. Това пък откъде дойде?
— Ами, да. Заведе ме.
— Много ми стана приятно. — Тя вади спирала и започва да нанася още по и без това достатъчно слепените си мигли. — За малко да ни се наложи да си търсим нов градинар. Въпреки че щеше да е жалко за него. След като имаше такива големи планове.
Поглеждам я учудена. Май нещо не разбрах. За какво говори тя?
— За кое да е жалко? — питам аз.
— За Натаниъл. За оранжерията. Сади нещо там. — Тя се мръщи на отражението си и почиства оронил се под очите аркансил. — Някакви биологично чисти неща. Показа ни бизнес плановете си. Дори се чудехме дали да не го финансираме. Ние сме от работодателите, които са готови да подкрепят служителите си във всяко отношение, Саманта. — Тя впива в мен сините си очи, сякаш ме предизвиква да не се съглася.
— Разбира се!
— Готова ли си? — Еди излиза от кабинета, нахлупил широкопола сламена шапка. — Днес ще изгорим от жега.
— Еди, не започвай — сопва се Триш и прибира четчицата в спиралата. — Отиваме на това парти и точка по въпроса. Взе ли подаръка?
— И какво стана? — питам аз в опит да подновя разговора. — Какво стана с плановете на Натаниъл?
Триш издава устни към отражението си.
— Ами баща му почина неочаквано и стана онзи проблем с пъбовете. Тогава той реши нещо друго. Така и не купи парцела. — Тя се поглежда недоволно. — Дали да не си сложа розовия костюм?
— Не — отвръщаме едновременно и двамата с Еди. Поглеждам отчаяното лице на Еди и едва сдържам смеха си.
— Изглеждате чудесно, госпожо Гайгър — окуражавам я аз. — Честна дума.
Двамата с Еди успяваме да я накараме да се дръпне от огледалото, да потегли към вратата и да се качи в поршето. Еди е прав, този ден ще бъде зверски горещ. Небето е прозрачно синьо, а слънцето още отсега напича.
— По кое време ще се върнете? — питам ги аз.
— Късно вечерта — отвръща Триш. — Еди, къде е подаръкът? А, Натаниъл, ето те и теб.
Поглеждам над колата леко притеснена. Ето го и него, пристига по алеята, облечен в дънки, обул еспадрили, с някаква стара сива тениска и неизменната раница. А пък аз съм по халат и дори не съм сресана.
Все още не знам какво става между нас.
Въпреки това някои части от тялото ми вече реагират на присъствието му. Дори не се замислят, че съм объркана.
— Здрасти — обаждам се аз, когато той се приближава.
— Здрасти. — Очите му заблестяват приятелски, но той не прави опит нито да ме целуне, нито дори да се усмихне. Спира и ме поглежда. Има нещо в напрегнатия му многозначителен поглед, което кара краката ми да омекнат.
Или сме все още на етапа на вчерашната целувка, или съдбата ми е да не мога да откъсна очи от него.
— Значи… — извръщам очи настрани и свеждам поглед към чакъла — днес ти предстои… много работа.
— Малко помощ ще ми дойде добре — подхвърля небрежно той. — Ако нямаш други задължения.
В мен напира огромно задоволство, което успявам да прикрия с леко покашляне.
— Ясно. — Свивам леко рамене, почти намръщена. — Ами… може би.
— Супер. — Той кимва на семейство Гайгър и тръгва към градината.
Триш наблюдава размяната на реплики, без да крие недоволството си.
— Май не сте много любвеобилни един към друг — натяква тя. — Според мен…
— Остави ги на мира, за бога! — скастря я Еди и пали мотора. — Да вървим, където сме тръгнали, и да приключваме с проклетото парти.