Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
Почти не ме поглежда. Изобщо не биваше да споменавам за време, осъзнавам ужасена аз. Всички знаят, че по време на разговор за секс с някой мъж не бива да се споменава времето. Това е основно правило. Също както не бива да се посяга към дистанционното, освен ако звукът не е изключен.
— И така… доскоро — подхвърлям аз и се старая да говоря напълно естествено. — Какво ще правиш утре?
— Още не знам. — Той свива рамене. — Ти тук ли ще бъдеш?
— Предполагам. Може би.
— Може да се видим.
След тези думи той тръгва, а аз оставам със смачкания самун хляб напълно объркана.
Все още ли нещата между нас са наред? Да не би току-що да съсипах всичко?
Нямам никаква представа.
17
Както вече ви казах, трябва да има друга система. Трябва да се измисли някакъв всеобщ знак, който не оставя място за недоразумения. Може би трябва да е някакъв сигнал. Или пък дискретен стикер за ревера в различни цветове, за да показва различни неща:
Свободен/Зает
Има връзка/Няма връзка
Сексът предстои/никакъв секс/сексът временно се отлага.
Как иначе да се ориентира човек какво става? Как наистина?
До следващата сутрин мислих дълго и усилено и не стигнах до никакво заключение. Или: а) Натаниъл се обиди от приказките ми за секса, или вече не се интересува. Вторият вариант: б) всичко е наред и той още ми е навит или пък се прави на мъж и не казва много, така че аз ще трябва да спра да настоявам.
Може да е нещо по средата.
Може да е и нещо друго, което не ми е хрумнало. Или пък…
Всъщност казаното дотук обобщава нещата. Въпреки това, докато мисля по този въпрос, се чувствам напълно объркана.
Накъде към девет слизам долу по халат и заварвам Еди и Триш в хола, и двамата много елегантни. Еди си е сложил сако с лъскави златни копчета, а Триш е в бял копринен костюм с най-големия корсаж от изкуствени червени рози, който някога съм виждала. Освен това й е доста трудно да закопчае копчетата на сакото. Накрая успява да провре последното в илика и отстъпва от огледалото леко задъхана, за да се погледне.
Сега обаче почти не може да си мърда ръцете.
— Какво ще кажеш? — обръща се тя към Еди.
— Много добре — отбелязва той, докато се мръщи над „Пътна карта на Великобритания“ от 1994 година. — Това А347 ли е? Да не би да е А367?
— Струва ми се… според мен е по-добре, ако сакото остане разкопчано — осмелявам се да кажа аз. — По-естествено е.
Триш ме поглежда с присвити очи, сякаш очаква нарочно да саботирам вида й.
— Да — решава най-накрая тя. — Може и да си права. — Започва да се разкопчава, но е толкова пристегната, че не може да си свие ръцете. А пък Еди се скрива в кабинета.
— Искате ли да ви помогна? — предлагам аз.
— Да. — Вратът й е почервенял. — Бъди така любезна.
Пристъпвам към нея и започвам внимателно да разкопчавам копчетата, което не е лесна работа, защото коприната е много твърда. Когато приключвам, тя отстъпва назад и се оглежда отново, малко разочарована, и започва да подръпва копринената си риза.
— Кажи ми, Саманта… — подхвърля тя. — Ако ме видиш за пръв път… с каква дума ще ме опишеш?
Боже господи! Сигурна съм, че подобни задачи не влизаха в работната ми характеристика. Започвам да си блъскам главата, за да измисля най-ласкателната дума, която мога да се сетя.
— Ами… ъъъ… елегантна — отвръщам най-сетне аз и кимам за потвърждение. — Бих казала, че сте много елегантна.
— Елегантна ли? — Тя се завърта към мен. Нещо ми подсказва, че не съм попаднала на желания комплимент.
— Искам да кажа слаба и фина! — поправям се аз, когато разбирам, че съм направила гаф.
Как можех да пропусна слаба и фина?
— Слаба и фина. — Тя се оглежда няколко секунди и се върти ту на едната, ту на другата страна. — Слаба и фина.
Май не е напълно доволна. Какво му е лошото да си слаб, фин и елегантен, за бога?
Не че тя е фина, слаба или елегантна.
— Какво ще кажеш за… — Тя тръсва коса и нарочно избягва погледа ми. — Какво ще кажеш за… „млада“?
В първия момент съм толкова шашната, че не мога и дума да кажа.
— Млада ли?
Млада в сравнение с какво?
— Да… абсолютно — отвръщам най-сетне аз. — Това се… подразбира.
Моля те, само не ме питай на колко години…
— На колко години съм според теб, Саманта?
Тя върти глава от едната на другата страна, премахва прашинки от сакото, сякаш отговорът изобщо не я интересува. Аз обаче знам, че е наострила уши като локатори и чака да долови дори най-незначителния звук.
Пламвам цялата. Какво да й кажа? Ще се спра на… трийсет и пет. Я стига. Не ставай смешна. Не може да е чак толкова суетна. На четирийсет. Прекалено близо до истината е.