Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
Долавям въпроса в гласа му, ала не отговарям. Мисля си за Айрис, за вчера, как ме остави да изкарам гнева си на нея. Не че й е било лесно.
— Майка ти е невероятна — признавам най-сетне аз.
— А-ха.
Оставям бутилката и се претъркулвам на тревата, загледана в синьото небе. Усещам мириса на пръст и стръковете трева бодват ушите ми. Чувам наблизо скърцането на скакалец.
Аз съм се променила. Сама го усещам. Станала съм… по-спокойна.
— Ти какъв ще бъдеш? — казвам аз и навивам трева на пръста си. — Ако успееш да избягаш. Ставаш различен човек.
Отначало Натаниъл мълчи, после поглежда към градината над бутилката.
— Ще си бъда пак аз — отвръща най-сетне той. — Щастлив съм какъвто съм сега. Харесва ми мястото, на което живея. Харесва ми онова, с което се занимавам.
Превъртам се по корем и го поглеждам, леко примижала на слънцето.
— Сигурно има нещо, което искаш. Не може да нямаш мечта.
Той клати глава с усмивка.
— Правя точно това, което ми се иска.
В този момент си спомням разговора с Триш тази сутрин и сядам.
— Ами оранжерията, която си искал да направиш?
Натаниъл извива учудено вежди.
— Ти откъде…
— Триш ми каза днес сутринта. Каза, че си бил подготвил бизнес план, че всичко е било готово. Какво се случи?
В първия момент той мълчи и извръща поглед настрани. Не мога да преценя какви мисли се въртят в главата му.
— Беше просто идея — отвръща той.
— Заради майка си ли се отказа? За да се занимаваш с пъбовете ли?
— Може би. — Той посяга към протегнал се ниско над земята клон и започва да къса листенцата. — Всичко се промени.
— Наистина ли ти се занимава с кръчмите? — Надигам се леко над земята, за да срещна погледа му. — Нали сам го каза? Не си собственик на заведения. Ти си градинар.
— Не става въпрос какво искам аз. — В гласа му се прокрадва разочарование. — Това е семеен бизнес. Някой трябва да се заеме с него.
— Защо ти? — продължавам да настоявам аз. — Защо не брат ти?
— Той е… различен е. Има си друга работа.
— И ти си имаш друга работа.
— Аз имам отговорности. — Той се намръщва още повече. — Майка ми…
— Тя иска онова, което и ти искаш — не преставам аз. — Сигурна съм, че е така. Тя иска да си щастлив, не да си дадеш живота заради нея.
— Аз съм щастлив. Смешно е да…
— А не можеш ли да бъдеш по-щастлив?
Отново замълчаваме. Натаниъл е извърнал поглед, раменете му са приведени, сякаш иска да се изолира от думите ми.
— Никога ли не ти се иска да се откъснеш от отговорностите? — Разпервам ръце като волна птица. — Просто така да се оставиш на течението и да видиш какво ще стане!
— Ти така ли направи? — пита той рязко и се завърта към мен.
Наблюдавам го неуверено.
— Аз… сега не говорим за мен — отвръщам най-сетне. — Говорехме за теб.
— Саманта… — Той въздъхва и потрива чело. — Знам, че не искаш да говориш за миналото. Искам обаче да ми кажеш едно нещо, без да ме лъжеш.
Потръпвам от страх. Какво ли ще ме попита?
— Ще се опитам — отвръщам най-сетне аз. — Кажи!
Натаниъл ме поглежда право в очите и си поема дъх.
— Имаш ли деца?
Толкова съм слисана, че в първия момент не мога да кажа и дума. Той си мисли, че имам деца. В гърлото ми заклокочва смях на облекчение и не успявам да се сдържа.
— Не, нямам деца! Ти да не би да реши, че съм оставила пет гладни гърла?
— Не знам. — Той се намръщва, струва ми се доста смутен, но и готов да брани мнението си.
— Защо не?
— Защото… искам да кажа… нима ти приличам на жена с пет деца? — Не успявам да прикрия възмущението си и той също избухва в смях.
— Може би не чак пет…
— Това пък какво трябва да означава? — Готова съм да го замеря с ризата му, когато познат глас процепва въздуха.
— Саманта?
Триш е. Върнала се е. Защо се е върнала?
Срещам погледа на Натаниъл и не мога да повярвам.
— Саманта? — писва отново тя. — Навън ли си?
Мамка му. Бързо оглеждам и двама ни. Гола съм, с изключение на полата и сутиена, покрита с прах и малинови петна. Натаниъл е същият, но поне е с дънки.
— Бързо! Дрехите ми! — съскам аз и скачам.
— Къде са? — пита Натаниъл и се оглежда.
— Нямам представа! Нали ги свали? — Поглеждам го и усещам как истеричният смях отново се кани да избликне. — Да знаеш, че ще ни уволнят.
— Саманта? — чувам я как отваря вратата на терасата.
— По дяволите! — изръмжавам аз. — Идва насам!
— Няма нищо — отвръща Натаниъл и дръпва тениската си от малините. Навлича я и ето, че изглежда напълно нормално. — Аз ще я забаламосам. Ти се промъкни вътре, мини зад храстите, влез през вратата на кухнята, тичай горе и се преоблечи. Става ли?