Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
— Еди Гайгър! — писва Триш и се завърта към него. — Това е партито на сестра ми! Нима не разбираш…
Еди дава газ и заглушава гласа й. Поршето се изстрелва напред, разпилява наоколо чакъл и аз оставам сама пред притихналата къща.
Така.
Значи останахме само двамата с Натаниъл. Двамата сме сами. Чак до осем довечера. На по-добър сценарий не можех да се надявам.
Всичко в мен пулсира. Все едно съм диригент с палка, все едно съм започнала увертюра.
Привидно небрежно се обръщам и поемам към къщата. Докато минавам покрай цветните лехи, спирам за момент, поглеждам някакво растение и задържам зелените листенца в ръка.
Мога да се разходя, за да видя къде е, и да му предложа помощта си. Ще бъде много мило от моя страна.
Насилвам се да не бързам. Влизам под душа, обличам се и закусвам с чай и ябълка. След това се качвам на втория етаж и се гримирам. Не много. Колкото да подчертая каквото трябва.
Дрехите ми не са елегантни. Тениска, памучна пола и чехли. Поглеждам се в огледалото и усещам как цялата тръпна от нетърпение. Затова пък в главата ми няма нито една разумна мисъл. Май дори не мога да мисля. Което не е толкова зле.
След като излизам от хладната къща, в градината ми се струва палеща жега. Тихо е, а въздухът трепти. Оставам на сянка и тръгвам по една от пътеките, защото нямам представа къде работи. Накъде съм се запътила? Виждам го сред цъфналата лавандула. Намръщил се е заради слънцето, докато връзва храстите.
— Здрасти — започвам аз.
— Здрасти. — Той вдига поглед и избърсва чело. Очаквам да изостави работата си, да пристъпи към мен и да ме целуне. Само че той не помръдва. Продължава да връзва, след това прерязва връвта с нож.
— Дойдох да ти помогна — обяснявам след кратко мълчание аз. — Какво ще правим?
— Ще връзваме граха. — Той посочва растенията, които растат във формата на вигвами. — Трябват им подпори, иначе ще увиснат. — Подхвърля ми топка връв. — Давай. Да връзваш внимателно.
Той не се шегува. Наистина ще му помогна с работата в градината. Предпазливо развивам връвта и наблюдавам как работи. Меките листа и цветчета ме гъделичкат и изпълват въздуха с невероятно сладко ухание.
— Така добре ли е?
— Я да видя. — Натаниъл се приближава. — А-ха. Можеш да стягаш малко повече. — Ръката му докосва моята и той се обръща. — Направи още едно.
Ръката ми тръпне от допира му. Нарочно ли го направи? Не много уверено връзвам следващия стрък и затягам повече.
— Така вече е добре. — Неочаквано гласът му зазвучава зад мен и аз усещам пръстите му на врата си, а след това проследяват извивката на ухото ми. — Трябва да довършиш редицата.
Това вече не беше случайно. Няма съмнение. Обръщам се към него, за да го докосна и аз, ала той вече е от другата страна на редицата и оглежда задълбочено стрък грах, сякаш нищо не се е случило.
Той май е решил да си играе с мен, разбирам аз.
Добре, готова съм да се включа.
Вълнението ми не преминава, докато се прехвърлям от стрък на стрък. Тихо е освен шумоленето на листата и съскането на връвта, когато я прерязвам. След още три стръка стигам края на реда.
— Готово — обявявам аз, без да се обръщам към него.
— Браво. Я да видя. — Приближава се, за да провери работата ми. Едната му ръка пълзи по бедрото ми, повдига полата и пръстите му галят крака ми. Не мога да помръдна. Като хипнотизирана съм. След това той неочаквано се отдръпва и отново се захваща с работата си.
— Какво… — Дори не съм в състояние да изрека смислено изречение.
Целува ме кратко и настойчиво по устата.
— Хайде, давай. Трябва да оберем малините.
Редиците малини са в друг край на градината, оградени от зелена мрежа. Земята под тях е суха. Когато се пъхваме сред тях, се чува единствено жуженето на насекоми и плясъкът от крилцата на оплели се сред клоните птички, които Натаниъл прогонва.
Обираме първата редица, без да си кажем и дума, съсредоточени да приберем малина след малина. В края на редицата устата ми е изтръпнала, ръцете ми са издраскани, да не говорим, че цялата съм потна. Става все по-горещо сред храстите и имам чувството, че на другите места в градината е по-хладно.
Двамата се засичаме в края на реда и Натаниъл ме поглежда. Отстрани на лицето му се спуска капка пот.
— Много е горещо — отбелязва той. Оставя щайгата на земята и съблича тениската.
— Да. — Между нас все още прехвърчат искри. След това, съвсем предизвикателно се събличам и аз. Оставам по сутиен на сантиметри от него, кожата ми е бяла като мляко в сравнение с неговата.
— Обрахме ли достатъчно? — Посочвам щайгата, но той дори не свежда поглед.
— Още не сме.
Нещо в изражението му кара краката ми да омекнат. Срещам погледа му и имам чувството, че или е настъпил моментът на истината, или ще продължим с предизвикателствата.