Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
— Подай ми ръката си, Саманта. — Гласът на Айрис прозвучава зад мен. — Не отваряй очи. Хайде!
Нямам представа какво е намислила, но затварям очи и протягам ръце. Наоколо се разнася мирис на мая. Отварям ги и виждам самун хляб.
Гледам го и не мога да повярвам на очите си. Прилича на истински хляб. Истински добре опечен хляб, изложен на витрината на пекарната. Пухкав, златистокафяв, с леки резки и хрупкава коричка. Ароматът му е фантастичен и аз усещам как устата ми се пълни със слюнка.
— И сега ми кажи, че това е нищо. — Айрис стиска ръката ми. — Ти го направи, миличка. Трябва да се гордееш със себе си.
Не мога да отговоря. В гърлото ми набъбва нещо горещо, докато държа топлия хляб. Аз съм направила този хляб. Сама. Аз, Саманта Суитинг, която не бе сигурна как да сложи в микровълновата пакет супа. Същата Саманта, която отдаде седем години от живота, за да се окаже нищо, за да бъде заличена отвсякъде. Същата Саманта, която не бе сигурна коя е.
Направила съм самун хляб. В момента това е единственото, за което мога да се хвана.
За мой ужас сълзите потичат по бузите ми. Това е смешно. Трябва да се овладея.
— Изглежда много хубав — чувам гласа на Натаниъл зад себе си и се завъртам към него стресната. Той е застанал до Айрин и косата му блести на слънцето.
— Здрасти — обаждам се притеснено аз. — Мислех, че оправяш… някаква тръба.
— Не съм я оправил още — кима той. — Просто се отбих до нас.
— Ще отида да извадя и останалия хляб. — Айрис ме потупва по рамото и тръгва към къщата.
Изправям се и поглеждам Натаниъл над хляба. Само като го зърна, и в гърдите ми нахлуват какви ли не чувства.
Като се замисля, те са все едни и същи, с много малка разлика.
— Ти добре ли си? — пита той, когато забелязва сълзите ми.
— Разбира се. Денят ми бе много необикновен — отвръщам аз и бърша издайническата влага от бузите. — Обикновено не съм толкова чувствителна, когато видя хляб.
— Мама казва, че си малко разочарована. — Той извива едната си вежда. — Заради месенето ли е?
— Заради бухването — обяснявам с крива усмивка. — Чакането. Не ме бива да чакам.
— А-ха. — Спокойните сини очи на Натаниъл се впиват в моите.
— За всичко е така. — Май с всяка дума се доближавам до него, въпреки че не съм сигурна как става. — Трябва да имам каквото реша на момента.
— А-ха.
Сега вече сме на няколко сантиметра един от друг. Когато вдигам поглед към него, усещам, че дишам бързо и разочарованията, натрупани през последните две седмици, сякаш избуяват в мен. Напрежението набъбва и знам, че повече не мога да го изтьрпя. Трябва ми отдушник. Тъй като не мога да се спра, посягам към него и придърпвам лицето му към своето.
Не съм се целувала така, откакто бях тийнейджърка. Прегърнати сме и останалата част от света сякаш не съществува за нас. Напълно забравяме за него. Триш може да застане на две крачки с видеокамера, да нарежда какво да правим и аз пак няма да я забележа.
Сякаш часове по-късно отварям очи и се отдръпвам. Устните ми са подпухнали, не мога да се държа на краката си. Натаниъл също е разтърсен. Очите му са станали лъскави и той диша по-тежко.
В този момент забелязвам, че хлябът се е смачкал. Опитвам се да върна формата му и го оставям на масата също като на изложба за несполучливи глинени изделия, докато се опитвам да си поема дъх и да се успокоя.
— Нямам много време — казва Натаниъл. — Трябва да се връщам в кръчмата. — Плъзва ръка по гърба ми и аз усещам как тялото ми се устремява към неговото.
— Не ми трябва много време — отвръщам аз, гласът ми е дрезгав от желание.
Кога станах толкова дръзка?
— Наистина нямам много време. — Той поглежда часовника си. — Около шест минути.
— Трябват ми точно шест минути — прошепвам аз и го поглеждам примамливо, а Натаниъл ми се усмихва в отговор, сякаш се шегувам.
— Сериозно — казвам аз и се опитвам гласът ми да прозвучи хем сериозно, хем сексапилно. — Много съм бърза. Приблизително шест минути.
За няколко секунди цари мълчание. По лицето на Натаниъл се изписва недоверие. Защо ли не е толкова впечатлен, колкото си мислех?
— Ами… ние тук го даваме малко по-бавно — казва накрая той.
— Ясно — отвръщам аз и се опитвам да не покажа колко съм разочарована. Какво се опитва да ми подскаже той? Да не би да има някакъв проблем? — Ъъъ… ами… сигурна съм… — гласът ми пресеква.
Изобщо не трябваше да започвам това изречение. Той отново поглежда часовника си.
— Трябва да вървя. Довечера ще пътувам до Глостър.
Усещам как се отдръпва от мен и тонът му става делови.