Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
— Не мога да достигна онези — посочвам аз избуялите клони.
— Ще ти помогна. — Навежда се над мен, телата ни се допират и аз усещам устните му по ухото си, докато събира плодовете. Цялото ми тяло откликва. Не мога да търпя повече. Това трябва да престане. А никак не искам да престава.
Само че той продължава. Движим се по редовете като танцьори, започнали вихрен флирт. Привидно сме се съсредоточили в работата, ала не откъсваме очи един от друг. На края на всеки ред той докосва някоя част от мен или с пръсти, или с устни. Един път ми подаде малина и потри с пръсти зъбите ми. Иска ми се да го захапя, да плъзна ръце по тялото му, ала той всеки път успява да се отдръпне, преди да успея да направя каквото и да е.
Цялата тръпна от желание. Преди два реда разкопча сутиена ми. После аз сама си свалих бикините. Той е разкопчал колана си. Въпреки това продължаваме да берем малини.
Щайгите са пълни, натежали, ръцете ме болят, но почти не усещам. Това, което не мога да превъзмогна, са тръпките, които пролазват по цялото ми тяло и ми подсказват, че няма да издържа още дълго. Когато стигам края на последната редица, оставям щайгата и се обръщам към него, неспособна да скрия нетърпението си.
— Приключихме ли?
Дишам бързо и накъсано. Трябва да го имам. Той трябва да ме разбере. Не знам какво съм в състояние да направя.
— Доста добре се справихме. — Погледът му плъзва към щайгите. — Има още…
— Не — чувам категоричния си глас аз. — Стига толкова.
Застанала съм под палещото слънце задъхана и нетърпелива. Тъкмо когато си мисля, че ще избухна, той пристъпва към мен и свежда устни към зърното ми, а аз една се удържам да не припадна. Този път е истина. Усещам ръцете му по цялото си тяло, полата ми пада на земята, дънките му се смъкват. След това, разтърсена от тръпки, се притискам до него и давам воля на вика си. Малините са забравени, разпилени по земята, смачкани под тежестта ни.
Имах чувството, че останахме да лежим часове наред. Като изтръпнала съм от еуфория. По гърба и коленете ми са се врязали камъчета, по ръцете и цялото ми тяло са полепнали малини. Нямам нищо против. Нямам сили дори да вдигна ръка, за да махна мравката, пропълзяла по стомаха ми с тънките, гъделичкащи крачета.
Главата ми е отпусната на гърдите на Натаниъл и усещам всеки отмерен удар на сърцето му. Слънцето пари кожата ми. Нямам представа кое време е. Не ме интересува. Загубила съм представа за минутите и часовете.
Най-сетне Натаниъл леко измества глава. Целува ме по рамото и се усмихва.
— Имаш вкус на малини.
— Имаше… — спирам, защото не мога да измисля нищо смислено. — Нали знаеш… обикновено аз… — Прозявам се и поставям ръка на устата си. Иска ми се да заспя поне за няколко дни.
Натаниъл вдига ръка и описва лениви кръгчета по гърба ми.
— Шест минути не е никакъв секс — чувам гласа му, а очите ми се затварят. — За шест минути се вари яйце.
Когато се събуждам, малините са в сянка. Натаниъл се е изместил изпод мен и ми е направил възглавница от смачканата пола с петна от малини, обул си е дънките и е донесъл бира от хладилника на семейство Гайгър. Надигам се, главата все още ми тежи и забелязвам, че се е подпрял на едно дърво, седнал е на тревата и отпива от бутилката.
— Мързеливец — укорявам го аз. — Семейство Гайгър си мислят, че връзваш граха.
Той се обръща към мен и по устните му заиграва весела усмивка.
— Наспа ли се?
— От колко време спя? — Вдигам ръка към лицето си и махам ситно камъче. Не мога да се ориентирам.
— Два часа. Искаш ли? — Посочва бутилката. — Студена е.
Изправям се, почиствам всичко полепнало, слагам си полата и сутиена с издайническите петна и сядам до него на тревата. Той ми подава бутилката и аз внимателно я надигам. Никога не съм пила бира досега. Студена е, пенлива и ми се струва най-приятната разхладителна напитка на света.
Облягам се на дървото и отпускам голите си крака на хладната трева.
— Господи, чувствам се толкова… — Вдигам ръка и я оставям да падне.
— Вече не си толкова неспокойна — отбелязва Натаниъл. — Преди подскачаше всеки път, когато заговорех.
— Не е вярно!
— Напротив, вярно е — кима той. — Беше като подплашен заек.
— Не бях ли язовец?
— Ти си кръстоска между заек и язовец. Много рядка порода. — Той се ухилва и отпива от бирата. Известно време мълчим, докато наблюдавам малък самолет високо в небето да оставя бяла следа.
— И мама казва, че си се променила. — Натаниъл ме поглежда любопитно. — Според нея от когото и да бягаш… каквото и да се е случило… вече остава в миналото.