Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
Известно време и двете мълчим. Оставям думите й да се загнездят в главата ми.
— И каква ще бъде следващата ми стъпка? — питам накрая аз и свивам безпомощно рамене.
— Ще ми помогнеш да почистим боба за обяд. — Тя звучи толкова делово, че не се въздържам и се усмихвам.
Послушно следвам Айрис към къщата, поемам огромна купа шушулки и започвам да вадя боба както тя ми показа. Шушулките остават в кошницата на пода. Бобът остава в купата. Посягам и чистя и така отново и отново.
Чувствам се по-спокойна, докато действам. Не съм знаела, че бобът расте в такива шушулки.
Честно казано, всичко, което знаех, бе, че мога да си взема пакет от супермаркета, да го сложа в хладилника, а седмица след като срокът му на годност е изтекъл, да го изхвърля.
Това вече е нещо истинско. Прясно набран от градината. По-точно от стеблото. Все едно.
Всеки път, когато отворя поредната шушулка, имам чувството, че попадам на нанизани зелени скъпоценни камъни. А когато лапвам едно бобче, има вкус на…
Добре де. Трябва да се свари.
Каква гадост.
Когато приключих с боба, отново се заемаме да месим тестото. Оформяме го на самуни, слагаме ги във форми и след това трябва да чакаме още половин час, за да бухне отново. Само че този път нямам нищо против. Седя на масата с Айрис, похапваме ягоди и слушаме радио, докато стане време да пъхнем формите във фурната. След това Айрис нарязва сирене в една чиния, прави бобена салата, после бисквити, мием ягоди и изнасяме всичко навън на маса под сянката на едно дърво.
— Така — казва тя и налива леден чай във висока чаша. — По-добре ли си?
— Да. Благодаря — отвръщам с неудобство аз. — Извинявай за одеве. Просто…
— Саманта, всичко е наред. — Тя ме поглежда, докато реже сиренето. — Не е нужно да се извиняваш.
— Напротив. — Поемам си дълбоко дъх. — Искрено ти благодаря, Айрис. Беше толкова мила с мен… а и Натаниъл…
— Доколкото разбрах, те е завел в кръчмата.
— Беше невероятно! — възкликвам възторжено аз. — Сигурно се гордееш, че е ваша.
Айрис кимва.
— Семейство Блулет държи тези кръчми от поколения. — Тя сяда и си сипва бобена салата, полята с олио и поръсена с различни подправки. Хапвам и аз. Невероятно вкусна е.
— Сигурно ти е било трудно, когато съпругът ти е починал — решавам се да отбележа аз.
— Всичко беше безкрайно занемарено — признава Айрис. Една от кокошките се приближава до масата и тя я прогонва. — Имахме финансови проблеми. Аз не се чувствах добре. Ако не беше Натаниъл, щяхме да загубим всичките заведения. Той оправи нещата. В памет на баща си. — Очите й се насълзяват, тя се поколебава и вилицата застива пред устата й. — Човек няма представа как ще се стекат нещата, независимо какво възнамерява да направи. Но ти и сама го знаеш.
— Винаги съм си мислила, че животът ми ще протече по определен начин — обяснявам аз, забола поглед в чинията. — Бях планирала и предначертала всичко.
— Само че не стана така.
В продължение на няколко секунди не мога да отговоря. Спомням си момента, когато научих, че съм партньор. Това бе миг на най-искрена радост. И тъкмо тогава си помислих, че животът ми си идва на мястото, че съм постигнала съвършенството.
— Не — казвам аз и се опитвам да не се издам. — Наистина не стана така.
Айрис ме наблюдава с ясните си очи, пълни със съчувствие и разбиране. Имам чувството, че умее да чете чужди мисли.
— Не се обвинявай, пиленце — прошепва тя. — Всички имаме провали.
Не мога да си представя Айрис да се провали в нещо. Тя ми се струва толкова спокойна и организирана.
— И на мен ми се е случвало — отвръща тя, разбрала по изражението ми за какво мисля. — Случи се, след като Бенджамин си отиде. Стана толкова неочаквано. За една нощ загубих всичко, което имах.
— И така… ти какво… — разпервам безпомощно ръце.
— Намерих друг начин — отвръща тя. — Само че ми отне време. — За няколко секунди задържа погледа ми, след това свежда очи към часовника. — Време е да си направим по едно кафе. Ще видя какво става с хляба. — Ставам, за да й помогна, но тя настоява да седна.
— Стой, стой. Почини си.
Седя на шарената сянка, отпивам леден чай и се опитвам да се отпусна. Опитвам да се насладя на прекрасната градина. Само че в гърдите ми бушуват чувства.
Друг начин.
Не познавам никакъв друг начин. Нямам представа какво правя; нямам представа накъде да тръгна. Имам чувството, че светлината е угаснала и опипвам пътя; правя бавни ситни крачки незнайно накъде. Единственото, в което съм сигурна, е, че не мога да се върна към миналото.
Затварям очи и се опитвам да избистря мислите си. Изобщо не трябваше да проверявам уеб сайта. Изобщо не трябваше да чета онези коментари. Това за мен вече е далечен свят.