Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
— Става — съгласявам се задъхано аз. — Какво ще й кажем?
— Ще й кажем… — Той се опитва да мисли бързо. — Не сме се чукали в градината и не сме пили бира от хладилника.
— Точно така. — Не успявам да се сдържа и започвам да се кискам. — Добре измислено.
— Върви бързо, зайо. — Той ме целува, а аз хуквам през ливадата, като се опитвам да се прикрия зад огромния рододендрон.
Шмугвам се в страничната градина, като през всичкото време се провирам през храстите и се старая да не шумоля прекалено много. Босите ми крака са студени и влажни; стъпвам на остро камъче и се свивам, защото не смея да издам и звук. Все едно, че съм на десет и си играя на криеница, а в сърцето ми тупти познатата смес от ужас и задоволство.
На десетина метра от къщата прикляквам зад един храст и чакам. След минута-две забелязвам, че Натаниъл е повел семейство Гайгър по ливадата към езерцето с лилиите.
— Тук може да се е появила брашнеста мана — обяснява той. — Мислех, че е редно сами да видите.
Чакам ги да се зазяпат и хуквам към хола, минавам през къщата и се качвам в стаята си. Щом затварям вратата, се стоварвам на леглото и ми идва да се разсмея от облекчение на глупавата, но забавна случка. След това надниквам през прозореца и виждам, че са все още край езерото. Натаниъл сочи нещо с пръчка.
Бързам към банята, пускам душа и оставам под него за трийсет секунди. След това вадя чисто бельо, дънки и скромна блуза с дълъг ръкав. Дори си слагам червило. След това пъхвам крака в едни еспадрили и излизам в градината.
Натаниъл и семейство Гайгър се връщат към къщата. Токчетата на Триш потъват, освен това личи, че и на двамата с Еди им е горещо и са притеснени.
— Здравейте — обаждам се небрежно аз, когато те приближават.
— Ето те и теб — казва Натаниъл. — Цял следобед не си се мяркала.
— Преглеждах готварски книги — обяснявам невинно аз и се обръщам към Триш с любезна усмивка. — Добре ли прекарахте на партито, госпожо Гайгър?
Прекалено късно забелязвам, че Натаниъл ми прави отчаяни знаци зад гърбовете им.
— Благодаря ти, че попита, Саманта. — Триш поема дълбоко въздух. — Предпочитам да не говоря за партито.
Еди издава някакъв нечленоразделен звук.
— Мама му стара, не се отказваш. Просто казах…
— Става въпрос за начина, по който го каза! — писна Триш. Понякога си мисля, че единствената ти цел в живота е да ме поставяш в неловко положение.
Еди изсумтява и се отправя към къщата, а сламената му шапка е килната на една страна.
— Олеле. — Извивам едната си вежда към Натаниъл, който се ухилва над потреперващата прическа на Триш.
— Да ви направя ли една чашка чай, госпожо Гайгър? — питам мило аз. — Или може би… „Блъди Мери“?
— Благодаря ти, Саманта — отвръща тя и вирва брадичка с всичкото достойнство, на което е способна. — Един коктейл ще ми дойде добре.
Докато вървим към оранжерията, Триш вече се е поуспокоила. Дори се заема сама да си направи коктейла, вместо да ми дава съвети. Приготвя и за нас с Натаниъл.
— И така — започва тя, след като е отпила, и се е настанила сред буйната зеленина. — Има нещо, което трябва да ти кажа, Саманта. Ще имаме гости.
— Добре — отвръщам аз и се опитвам да не се разсмея. Натаниъл седи до мен и тайно побутва еспадрилата ми с крак.
— Утре пристига племенницата ми и ще остане няколко седмици. Идва на тихо и спокойно място. Потънала е в работа и е особено важно да не я притесняваме. Затова двамата с господин Гайгър й предложихме да остане. Приготви й, ако обичаш, свободната стая.
— Разбира се — кимам послушно аз.
— Ще й трябва легло и бюро… май ще си донесе лаптопа.
— Да, госпожо Гайгър.
— Мелиса е много умно момиче. — Триш пали цигара и щраква със запалката от „Тифани“. — Работи на високо ниво. Тя е от онези момичета в Ситито.
— Ясно — отвръщам аз и потискам кикота, когато Натаниъл успява да смъкне еспадрилата ми. — С какво се занимава?
— Адвокатка е — казва Триш и аз вдигам безмълвно очи. Адвокатка ли?
Някаква адвокатка ще остане в къщата?
Натаниъл гъделичка ходилото ми, но аз успявам да му отправя анемична усмивка. Това е лоша работа. Може да стане проблем.
Ами ако се познаваме?
Докато Триш си приготвя нов коктейл „Блъди Мери“, аз започвам да мисля усилено. Мелиса? Може да се окаже Мелиса Дейвис от „Фрешуотър“. Може да е Мелиса Тайлър, която работеше с мен по сливането на „ДелтаКо“. Прекарали сме заедно часове наред. Ще ме познае веднага.
— Тя ваша племенница ли е или на господин Гайгър? — питам небрежно аз, когато Триш сяда. — И тя ли се казва Гайгър?