Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
Поглеждам полепналото по пръстите ми тесто, но не мога да осъществя връзка с него. Не разбирам какво ми говори. Сетивата ми отказват да работят. Умът ми се стрелка безцелно.
Отново започвам да меся, влагам повече усилия от преди, опитвам се да овладея техниката. Искам да постигна същото задоволство, което усетих миналия път, докато бях тук, да се насладя на простите земни неща. Въпреки това продължавам да губя ритъма; изругавам отчаяно, когато тестото полепва по пръстите ми. Горната част на ръцете ме боли, лицето ми е потно. В мен бушува безпокойство, което прави нещата още по-зле.
Как смеят да заличат името ми? Аз бях добър адвокат.
Мама им стара, бях много добър адвокат.
— Искаш ли да си починеш? — Айрис се приближава и ме докосва по рамото. — Трудно е, ако не си свикнала.
— Няма никакъв смисъл! — Думите ми се изплъзват, преди да успея да се спра. — Искам да кажа, че в цялата тази работа няма никакъв смисъл. Да меся хляб. Правиш го, изяждаш го. После… после го няма.
Спирам рязко и сама не мога да обясня какво ми става. Дишам учестено и накъсано. Не съм на себе си.
Айрис ме поглежда внимателно.
— Същото важи за всяка гозба, която приготвиш — изтъква нежно тя. — А също и за живота.
— Именно. — Избърсвам чело с престилката. — Именно.
Не знам какво говоря. Защо се опитвам да се скарам с Айрис? Трябва да се успокоя. Само че усещам как безпокойството в мен набъбва.
— Стига му толкова — спира ме тя и дръпва тестото, за да го превърне в заоблена топка.
— И сега какво? — питам аз и се опитвам да говоря нормално. — Да го сложа ли във фурната?
— Още не. — Айрис оставя тестото върху печката. — Сега ще почакаме.
— Да чакаме ли? — Поглеждам я учудено. — Защо да чакаме?
— Ще чакаме. — Покрива купата с кърпа. — Половин час е достатъчен. Ще направя чай.
— Ама… какво ще чакаме?
— Да бухне и маята да направи магията си. — Тя се усмихва. — Под тази кърпа става едно малко чудо.
Поглеждам към купата и се опитвам да мисля за чудеса. Само че не се получава. Нито ми е спокойно, нито съм в състояние да мисля трезво. Цялата съм като кълбо от нерви. Преди умеех да се владея във всяка ситуация. Контролирах всяка секунда от живота си. А сега ми се налага да чакам някакво тесто. Трябва да остана тук, препасана в престилка, и да чакам някаква… плесен да си свърши работата.
— Извинявай — чувам гласа си аз. — Не мога да го направя. — Тръгвам към вратата на кухнята и излизам в градината.
— Какво? — Айрис тръгва след мен, докато бърше ръце в престилката. — Миличка, кажи ми какво има?
— Не мога да го направя! — врътвам се аз. — Не мога просто… не мога да седя и да чакам търпеливо тестото да бухне.
— Защо да не можеш?
— Защото е пълна загуба на време! — Стискам главата си, обхваната от заслепяващо разочарование. — Това е пълна загуба на време. Всичко това е загуба на време!
— И какво предлагаш да направим? — пита любопитно тя.
— Нещо… важно. Става ли? — Пристъпвам към ябълковото дърво и бързо се връщам, защото не мога да си намеря място. — Нещо истинско.
Поглеждам Айрис и разбирам, че тя не е обидена. Напротив, станало й е весело.
— Че какво по-истинско от месенето на хляб?
Боже господи! Имам желание да изпищя. На нея всичко й е наред — има си кокошките, има си престилката, не е оставила зад гърба си съсипана и напълно провалена кариера, за която е разбрала от интернет.
— Ти не разбираш — казвам аз, готова да ревна. — Съжалявам, но просто не разбираш. Виж… Просто ще си тръгна.
— Не си тръгвай. — Гласът й е стряскащо категоричен. В следващия миг застава пред мен, поставя ръце на раменете ми и ме поглежда с проницателните си сини очи.
— Саманта, преживяла си травма — казва мило тя. — Засегнали те е дълбоко…
— Не съм преживяла никаква травма! — Дръпвам се рязко от нея. — Аз просто… не мога да го направя, Айрис. Не мога да се преструвам. Не съм човек, който може да меси хляб, разбираш ли? Нищо не разбирам от домакинска работа. — Поглеждам нещастно градината, сякаш търся нещо, което да ми помогне. — Вече дори не знам коя съм. Нямам никаква представа.
По бузата ми се стича сълза и аз грубо я избърсвам. Няма да плача пред Айрис.
— Не знам коя съм — въздъхвам аз, вече по-спокойно. — Нямам представа каква е целта ми… нито пък накъде върви животът ми. Нищо не знам.
Енергията ми се е стопила и аз се отпускам на сухата трева. След малко Айрис коленичи до мен.
— Няма значение — успокоява ме тихо тя. — Не се самоизмъчвай, защото не знаеш отговорите. Човек не винаги знае кой е. Не е нужно да си наясно с това, накъде си се отправила Понякога ти стига да разбереш каква е следващата стъпка.