Молитвената песен

— Нищо не чувам — промърмори тихо Форейкър, но никой не помръдна. Слухът на елфа беше много по-остър от техния.

После вятърът като че ли промени посоката си и замря. Някъде от далечината се разнесе равномерен тътен. Чуваше се слабо и приглушено и се губеше в множеството чупки и завои на дефилето.

Обраслото с черна брада лице на Форейкър се намръщи:

— Барабани на гноми!

Продължиха напред, вече по-предпазливо, а очите им шареха по отвесните скали и склонове пред тях. Барабаненето се чуваше все по-силно и по-остро, смесваше се с връхлитащия вятър, и трополеше злокобно във въздуха.

После, с напредването на следобеда, когато сенките на върховете се протегнаха далеч надолу, където шестимата вървяха, нов звук достигна до ушите им. Странен, угнетителен вой. В началото им се стори, че беше самия вятър, но после звукът стана отчетливо висок и пронизителен. Надигаше се от далечните възвишения, понасяше се надолу по планинските склонове и сякаш ги помиташе вкупом. Те се изгледаха озадачени и накрая Гарет Джакс каза изненадан:

— Води се битка.

Форейкър кимна и отново тръгна напред:

— Нападнали са Капаал.

Заизкачваха се по планината. Напредваха все по трудно, проправяйки си път през мъчно проходимата плетеница от безразборно разхвърляни камъни, скални процепи и стръмни склонове. Слънцето се скри и се здрачи. Сенките се удължиха върху южната открита местност. Вятърът спря и студът поомекна. Земята потъна в тишина, оголените й кътчета кънтяха от вибриращото пронизително ехо на барабаните и крясъците на сражението. Някъде, далеч от мястото, където се движеха, през процепите на голите върхове се виждаха лешояди, които бавно кръжаха и чакаха плячката.

Накрая групата се изкачи на билото и навлезе в дълбоко тъмно ждрело, което ги поведе между скалите в нощта. Отвесните стени ги ограждаха от всички страни и те напрегнато се взираха в полумрака, като се мъчеха да открият някакви признаци на движение. Но пътят пред тях беше открит и като че ли целият живот сред тези скали беше въвлечен в битката, която се водеше пред тях.

Минути по-късно излязоха от ждрелото и спряха. Скалата се спускаше отвесно надолу и те видяха всичко, което се простираше напред.

— По дяволите! — прошепна гневно Форейкър.

Отвъд един проход, високо сред върховете, между които течеше Сребърната река, се намираха шлюзите и бентовете на Капаал. Огромни и изумително бели сред черните, скали, те се извисяваха горе в планината и събираха водите на Силидълън като в шепи на някой гигант. На върха на широкото разлято било, простряна на три нива, се намираше крепостта, която служеше като щит — извисила се маса от кули, стени и укрепления. По-голямата част на цитаделата беше издигната в северния край на този комплекс, с изглед към леко наклонена равнина, ширнала се на завет под върховете отвъд. На отсамния й края, където върховете се спускаха към бреговете на водохранилището, се издигаше малка наблюдателна кула. Към нея водеха само няколко тесни пътеки.