Незнайко на Луната
- Автор: Носов Николай Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дона Минчева
- Жанр: Сказки народов мира
Электронная книга - «Незнайко на Луната». Краткое содержание книги:
Господин Лакомсон погледна изпод вежди насядалите около масата богаташи, изсмя се високо и после продължи:
— Сумата от три милиона е, разбира се, голяма, тук няма какво повече да се говори, но ако тя се разпредели между всички богаташи, в това число и между дребните, които, както знаете, са повече от едрите (известно е, че всички дребни неща в света са много повече от едрите… Не е ли така? Ха-ха-ха!), то на всекиго от нас ще се падне, да плати не чак толкова много… По този начин можем да съберем не три, а цели четири милиона, дори и повече. Три милиона ще дадем на тези авантюристи Мигача и Шмекерленд, за да се пръждосат някъде, а останалите пари ще приберем ние заради своя труд. Не е ли така?
— Не е така! — прекъсна го господин Октоподъл. — Щом почнем да събираме пари от различни там дребни богаташи, на всички ще им стане ясно за какво ни са нужни тези пари. Всички ще разберат, че богатите не искат да се появят тези фантастични растения. Иди доказвай след това, че на света не съществуват никакви гигантски растения. Не, господа, пари за тази работа ще трябва да дадем само ние, само тези, които се намират сега в стаята. И никой, разбирате ли, никой, нито една жива душа не бива да узнае за какво сме говорили тук. А вие, господин Лакомсон, трябва да се засрамите! Тук става въпрос за запазването на всички наши богатства, а вие и в този момент мислите само как да изкарате нещо, как да си сложите в джоба още сто фертинга. Засрамете се!
— Че защо не? — замаха с ръце господин Лакомсон. — Сто фертинга, те, какво… сто фертинга са си винаги сто фертинга. Не е ли така?… Сто фертинга не се търкалят току-тъй на пътя. А на вас самия не ви ли трябват сто фертинга? Щом не ви трябват, тогава дайте ги на мене, тези сто фертинга. Не е ли така?
Милионерът Лакомсон дълго още мърмореше нещо за стоте фертинга, но най-после млъкна. Господин Октоподъл реши, че по отношение на тази работа всичко вече е уредено, но в този момент думата поиска господин Скъперфилд, собственик на огромната фабрика за макарони и фиде, известна под името „Макаронено производство Скъперфилд“.
Господин Скъперфилд, също както и господин Лакомсон, беше жител на лунния град Лъженвил. Трябва да отбележим, че измежду лъженвилци никой не се беше прочул повече от Лакомсон и Скъперфилд. Справедливостта изисква обаче да споменем, че и двамата бяха станали известни не с някакви добри дела, а изключително със своето скъперничество. Жителите на Лъженвил все не можеха да решат окончателно кой от двамата е по-голям скъперник и помежду им възникваха постоянни спорове по този въпрос. Ако някой започнеше да твърди, че Скъперфилд е по-голям скъперник, веднага се намираше друг, който да докаже, че Лакомсон е по-голям скъперник. Двамата спорещи посочваха стотици примери в подкрепа на своята правота. Всеки от тях викаше на помощ слушатели и присъствуващи, които по някакъв начин бяха пострадали от скъперничеството на единия или другия богаташ; в спора постепенно се намесваха все нови и нови дребосъчета и не рядко работата стигаше до бой.
За читателя ще бъде интересно да узнае, че въпреки абсолютното сходство в характерите им Лакомсон и Скъперфилд бяха пълна противоположност един на друг по своя външен вид. Лакомсон напомняше твърде много господин Октоподъл. Разликата беше само в това, че неговото лице беше малко по-широко от лицето на господин Октоподъл, а носът му — мъничко по-тесен. Докато ушите на господин Октоподъл бяха съвсем прилични, ушите на Лакомсон бяха големи и стърчеха глупаво встрани, което правеше лицето му да изглежда още по-широко. Колкото се отнася до Скъперфилд, той приличаше повече на господин Стипсон: същото постно, като на сушена риба лице, но ако може да се каже така — още по-жилесто и по-изсъхнало; същите безизразни рибешки очи, макар че в тях се забелязваше малко повече живот. За разлика от Стипсон господин Скъперфилд беше съвършено плешив. Той нямаше нито косъм на главата си и мършавата му кожа толкова плътно я обвиваше, че тя изглеждаше като гол череп. Устните му бяха тънки и съвсем безкръвни. Гласът му при това беше крайно неблагозвучен, някак рязък, дрезгав и скърцащ. Когато той говореше, струваше ти се, че някой се е покатерил на покрива и стърже там с тъп нож по ръждясалата ламарина.
Въпреки че ушите на господин Скъперфилд бяха големи колкото ушите на господин Стипсон, той чуваше извънредно зле. Непрекъснато му се струваше, че някой го пита за нещо и затова постоянно въртеше глава на всички страни, слагаше длан на ухото си и с противен глас крещеше:
„А? Какво?… Казахте ли нещо? Аз май че лошо ви чух“ — макар че никой не помисляше да му задава въпрос.