Незнайко на Луната

— Подобни методи в дадения случай са неподходящи — продължи господин Октоподъл, — тъй като работата е широко разгласена вече. Интересът към гигантските растения само ще се повиши, ако някой се разправи с Мигача и Шмекерленд по такъв енергичен начин. Това може да накара притежателите на акции да побързат с доставянето на гигантските семена от повърхността на Луната и тогава всички наши усилия ще отидат на вятъра. Ние трябва да премахнем самата мисъл за съществованието на гигантски растения, тоест да направим така, че никой вече да не вярва в тези фантастични семена. А това може да се постигне само ако Шмекерленд и Мигача избягат с парите, получени от продажбата на акциите.

— Ами защо не са избягали досега? Нима самите те имат някакъв интерес да се появят у нас тези глупави семена? — запита капиталистът Тъпсон.

Тъпсон съвсем не можеше да се причисли към дребосъчетата, които обикновено наричаха с името „дръвници“, защото неговата глава беше напълно правилна и свободно се въртеше на всички страни. По всичко личеше обаче, че той разсъждава също така бавно, както и господин Дъбсон.

— Мисля, че тези двамата, Мигача и Шмекерленд, са много големи шмекери — отвърна господин Октоподъл. — Те разбират, че за всички ни ще бъде извънредно изгодно, ако се махнат някъде по-далеч със своите семена, и затова настояват да им дадем три милиона.

— Три милиона какво? — подскочи от мястото си фабрикантът на консерви Стипсон.

Този Стипсон беше много слаб и жълт и напълно приличаше на рибата бабушка5. Очите му бяха мътни и угаснали също като на заспала риба и се оживяваха само когато се заговореше за пари. Ето и сега, щом Октоподъл произнесе думите „три милиона“, в очите на Стипсон блеснаха тревожни пламъчета и той подскочи така, сякаш някой неочаквано го беше убол отзад с игла.

— Е, три милиона какво! — нетърпеливо отвърна Октоподъл. — Не стари галоши, разбира се, а три милиона фертинги.

— Ах, така ли! — извика господин Стипсон, сякаш едва сега разбра за какво става дума. — Значи три милиона фертинги трябва да дадем ние на тях?

— Точно така — потвърди господин Октоподъл. — Ние на тях.

— А не те на нас?

— Не, не. Не те на нас, а ние на тях!

— Тогава това не е изгодно за нас — заяви Стипсон. — Ако ни даваха те три милиона, щеше да бъде изгодно, но щом ние трябва да ги дадем на тях — не е изгодно.

— Че за какво ще ни дават те три милиона? — възрази господин Октоподъл.

— Вярно, няма за какво — съгласи се господин Стипсон.

Очите му отново угаснаха. Той седна на мястото си, но още същия миг отново скочи, енергично заклати глава и рече:

— Но все пак това… това е страшно неизгодно!

След Стипсон думата взе жителят на лунния град Лъженвил милионерът Лакомсон. Той каза:

— Господин Стипсон е прав. Тежко е да се дават пари, когато може и да не се дават. Но щом трябва да се дадат, по-лесно е да се извадят от чуждия джоб вместо от своя. Не е ли така?