Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
— Да!
Той зави, влезе в долчинката, изключи фаровете и двигателя, спусна ръчната спирачка и се обърна към мене. Прегърна ме и се целунахме — истинска целувка. Езиците ни се преплитаха, галеха се и си говореха безмълвно. Бях в рая. Все още си мисля, че една изцяло несдържана целувка е нещо по-интимно от съвъкуплението: една жена никога не трябва да целува така, освен ако няма намерение веднага да се отдаде на мъжа по всякакъв възможен начин.
Казах това на Теодор без думи. Веднага щом езиците ни се срещнаха, си вдигнах полата, хванах ръката му и я поставих между бедрата си. Той продължаваше да се колебае, така че побутнах ръката му още по-нататък.
Никакви колебания повече — на Теодор му беше нужно само да бъде сигурен какво искам аз и че вниманието му е посрещнато благосклонно. Той нежно започна да ме опипва, след това пъхна пръст вътре. Оставих го да се плъзне там, стиснах го възможно най-силно — и се поздравих за това, че не бях пропуснала да си направя упражненията и един ден, откакто родих Етел преди две години. Обичам да изненадвам мъжа със силата на вагиналния си сфинктер. Влагалището ми е толкова разтегнато от бебета, че ако не работех усилено по въпроса, щях да съм „широка като портата на плевник и отпусната като торба“ — както рече баща ми, по чийто съвет преди години започнах да правя упражнения.
Сега вече бяхме преодолели всякакъв свян и връщане назад нямаше. Извадих езика си от устата му, дръпнах се на сантиметър от него и се изкикотих:
— Изненадах ли те, а? Не нося гащи. Свалих ги като се качих горе… защото не бих могла да се сбогувам както трябва с галантния си рицар, ако ни се пречкат някакви си кюлоти. Не се сдържай, любими мой войнико — не можеш да ми навредиш. Трудна съм.
— Какво каза?
— Все аз ли трябва да съм дръзката? Бременна съм, Теодор. Няма никакво съмнение — втори месец не ми идва. Така че няма защо да използваш гума…
— Не мога. Нямам.
— Така ли? Не е ли прекрасно тогава, че не ти и трябва? Но ти не очакваше ли, че ще легнеш с мене?
— Не. Не. Изобщо не!
— Да, но ще си легнеш. Сега вече няма как да ти се измъкна. Искаш ли да се съблека съвсем гола? Не ме е страх.
Той спря и ме целуна страстно.
— Морийн, според мене ти от нищо не се страхуваш.
— О, страхувам се. Не бих се осмелила да изляза сама нощем по Дванадесета улица. Но да се страхувам от секса и любовта? Не, и през ум не ми е минавало.
— Тази седалка е много тясна.
— Чувала съм, че младежите вадят задните седалки и ги слагат на земята. Освен това задната седалка е тапицирана.
— М-м-мда.
Излязохме от колата и се натъкнахме на най-непредвидената пречка, която някога съм срещала.
Удроу.
Любимото ми синче Удроу, което в този миг с радост бих удушила, беше на задната седалка и се събуди, щом отворих вратата. Е, мисля си, че се събуди — може през цялото време да е бил буден, да е чул всичко и да е запомнил непознатите думички, за да ме пита после.
„Ох, това момченце! Ще му позволи ли светът да порасне?“ — запитах се аз.
Но онова, което казах с възможно най-радостния си глас, беше:
— Удроу, калпазанино неден! Сержант Теодор! Я виж кой спи на задната седалка! — протегнах се назад и се опитах да закопчая брича на Теодор.
— Сержант Тед ми обеща да ме заведе в Електрическия парк!
Така че отидохме в Електрическия парк с възможно най-строгия придружител.
Около двадесет часа по-късно лежах в собственото си легло. Съпругът ми, капитан Брайън Смит, лежеше отдясно, а любовникът ми, капитан Лазарус Лонг — отляво. Всеки ме беше прегърнал с една ръка през врата, а с другата ме галеше.
— Брайън, любими — разправях му аз, — когато Лазарус завърши ритуала с думите „Но не и докато не дойдат лоши дни“, едва не припаднах. Като каза, че бил мой потомък… наш потомък, мой и твой… на нас тримата — на мене, тебе и Удроу… нямах съмнение, че съм започнала да си губя ума. Или вече съм го загубила.
Брайни загъделичка дясното ми зърно.
— Не се тревожи, въртизадниче — на жените това не им личи, стига да продължават да готвят. Ей! Недей така!
Отпуснах хватката си.
— Лигльо! Аз съвсем лекичко.
— В състояние на слабост съм. Капитан Лонг, доколкото разбирам, вие сте решили да се разкриете — противно на своите интереси — за да ми кажете, че няма да пострадам в тази война.
— Не, капитане, изобщо не е заради това.
Брайни като че ли се озадачи.
— Трябва да призная, че не разбирам.
— Разкрих, че съм Хауардовец от бъдещето, за да бъде спокойна госпожа Смит. Тя се тревожеше до смърт, че вие няма да се върнете. Затова й казах, че със сигурност ще се върнете. Тъй като ми се падате праотец по пряка линия, запознах се с биографията ви в резюме, преди да тръгна от Буундок. Така че го знам.