Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))

Към края на вечерята татко предложи, по предварителна уговорка, сержант Бронсън да ме изведе на разходка, а после потуши опитите на по-малките ми деца да ни придружат — особено на Удроу, който искаше едновременно да играе шах и да го водим в Електрическия парк.

И така, най-после ние двамата със сержант Теодор се отправихме на юг точно по залез. През 1918 г. в източния край на Канзас сити южно от Трийсет и осма улица нямаше почти нищо, макар че градът се разпростираше чак до Седемдесет и седма улица, за да включи в рамките си и парка „Суопи“. Там имаше много популярни алеи за любовници, но аз предпочитах някое по-уединено място. Знаех няколко, тъй като двамата с Брайни бяхме изръшкали всичките пътища и пътечки тук нееднократно в търсене на, както ги наричаше Брайни, „тучни пасища“ — полянки, достатъчно закътани, че да избегнем ястребовия поглед на госпожа Пуританка.

Покрай цялата източна страна на Канзас сити минава Синята река. През 1918 г. по бреговете й имаше много прелестни местенца — както и гъсти храсталаци, кал до колене, гадни буболечки, комари и отровен бръшлян: човек трябваше да знае къде да ходи. Ако тръгнеш на юг, но не се отдалечаваш много, можеш да се промъкнеш до една гориста, тревиста долчинка, толкова хубава, колкото и всички местенца в парка „Суопи“, но съвсем уединена, тъй като е оградена от река и от железопътен насип, прерязван само от тясната пътечка, която водеше нататък.

Исках да е точно там — мястото имаше за мене сантиментална стойност. Когато през 1912 г. Брайни купи „Ел рео гранде“, това беше първото място, където той ме заведе да се любим на открито. Точно на този прелестен пикник забременях с Удроу.