Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
Пишех на Бети Лу всяка седмица, както и на Нелсън. Тази гад, хубавецът му с хубавец, братовчед ми Нелсън, се върнал вкъщи в понеделника след обявяването на войната и рекъл на Бети Лу:
— Миличка, намерих прекрасен начин да изклинча от армията.
— Как? Кастрация? Не е ли доста драстично?
— Донякъде. Или поне според мене. Я опитай пак.
— Знам! Отиваш в затвора.
— Още по-добре от затвора. Записах се в морската пехота.
Така че нашата мина я управляваше Бети Лу. Изобщо не се съмнявах, че ще се справи — още когато бяхме станали главни собственици, тя се информираше за всички подробности. Не беше минен инженер, но пък и Нелсън не беше. Съдружник ни бе нашият отговорник по минното дело — и той не беше дипломиран инженер, но имаше над двадесет и пет години опит с белия метал.
Струваше ми се, че ще се справим. Трябваше да се справим. Беше „победи или умри“.
През тези военни години по цялата наша родина хора се занимаваха с неща, които никога досега не бяха вършили — справяха се или добре, или зле, но поне се опитваха. Жени, които и каручка не бяха подкарвали през живота си, караха трактори, защото мъжете им бяха заминали да окачат „Кайзерът — на въжето!“ Студентки — медицински сестри оглавяваха цели болнични отделения, защото завършилите медицински сестри бяха надянали униформата. Десетгодишни момченца като моя Джордж плетяха одеяла за британските Томита и купуваха топли дрехи с парите, спечелени от разнасяне на вестници. Имаше хора, които работеха за долар на година, оратори за четири минути, моми от Армията на спасението (любимки на всички войници) и доброволци за всякакъв вид военна работа — от навиването на бинтове до събирането на орехови черупки и прасковени костилки за газовите маски.
А междувременно с какво се занимаваше Морийн? Ами, предполагам, с нищо особено. Готвех и въртях къщата на десетчленно семейство. Четирите ми големи деца и дори осемгодишната Мари много ми помагаха. Не пропусках навиване на бинтове в Червения кръст. Грижех се семейството ми да спазва всички безмесни, безжитни, безсладкишни дни и всякакви други икономии на храни, обявени от господин Хърбърт Хувър…
Съвсем скоро Карол реши, че ефрейтор Бронсън е „нейният войник“. Пишехме му всички подред — и той пишеше на всички, но най-много на татко.
Възникна подкрепяно от църквата движение семействата да „осиновяват“ самотни войници. Карол искаше ние да осиновим ефрейтор Бронсън. Така и направихме, след като получихме с обратната поща одобрението на Брайън.
Пишех на мъжа си всеки ден — и ако при препрочитането откриех в писмото някоя лоша новина или намек за самосъжаление, скъсвах писмото и започвах пак… което значи, че късах писма пак и пак, и пак, докато се научих да пиша, както трябва, писма в стил „Лукаста“ — писма, които вдигат духа на боеца.
По това време Брайън не беше далече — в Камх Фанстън, на около сто и шейсет километра западно от Канзас сити. След като три месеца изобщо не го бяхме виждали, Брайни започна да си идва горе-долу веднъж месечно за къси уикенди — от събота следобед до неделя вечер.
Клането в Европа все повече се ожесточаваше. През март 1917 г. свалиха царя. През ноември 1917 г. комунистите-болшевики свалиха правителството на Керенски и мигом клекнаха пред германците.
Оттам нататък и ние бяхме вътре. Германските ветерани от Източния фронт се местеха по цяла дивизия наведнъж към Западния, а само малка част от нашите войски беше стигнала във Франция. Положението на съюзниците беше тежко.
Аз не знаех това. Моите деца без съмнение също не го знаеха. Подозирам, че според тях баща им е бил равен поне на две германски дивизии.
През май 1918 г. съобщих на мъжа си, че при последното му завръщане вкъщи сме „раздрънкали касата“ — закъсня ми с две седмици. Изпаднах в такава еуфория, че зарязах четенето на вестници и се радвах на това, че аз съм си аз.
Брайън отишъл до Манхатън. Звънна ми оттам, за да можем да си поговорим насаме.
— Ало, кой е насреща? Уила, разплодната кобила?
— Не толкова силно, Клод — отговорих му аз. — Ще събудиш мъжа ми. Не, поне още осем месеца няма да съм разплодна кобила.
— Честито! Смятам да си идвам за Коледа — преди това няма да ти трябвам.