Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— После поемаме на юг — отвърна Аджонас.
— Покрай сушата? — продължи да разпитва Пелимар.
Капитанът пренебрежително махна с ръка:
— Единственото, което ще видим в далечината, ще бъдат бреговете на Бехрен.
— Но нали не сме във война с тях?
— Само че дори управниците на Бехрен нямат кой знае каква власт над разбойниците, кръстосващи водите на кралството им — обясни Аджонас. — Да се държим близо до сушата означава да се държим близо и до пиратите, които върлуват там.
С тези думи той изсумтя и си тръгна, но не беше направил повече от няколко крачки, когато спря, обърна се към тях и им кимна.
Четиримата монаси се наканиха да го последват, ала Аджонас посочи Куинтал и уточни:
— Само ти.
Набитият мъж се отдалечи заедно с капитана, оставяйки тримата си другари на палубата, сами с мразовития вятър и далечната светлинка на Пирет Тюлм.
Куинтал се присъедини към тях едва късно вечерта, когато тримата вече се бяха оттеглили в тясната каюта, която щеше да бъде техен дом през следващите няколко месеца. Със странна и, както се стори на Авелин, някак престорена усмивка, Куинтал даде знак на Тагрейн да дойде с него и отново излезе, връщайки се малко по-късно, този път сам.
— Къде? — попита Пелимар.
— Много скоро ще разберете — отвърна Куинтал. — Засега смятам, че двамина са предостатъчни за една нощ.
И без да обръща внимание на недоумяващите погледи, които Авелин и Пелимар си размениха, той се качи на койката си, кискайки се доволно, докато най-сетне потъна в дълбок сън.
Когато излязоха на палубата на другата сутрин, братята завариха Тагрейн да: ги чака там, подсмихвайки се също толкова удовлетворено, колкото и Куинтал предишната вечер. Авелин беше почти сигурен, че Тагрейн е прекарал нощта навън, но дори изнуреният му вид не можеше да скрие задоволството, изписано по лицето му. Чистосърдечният Авелин не се чуди дълго какво ли бе станало снощи — очевидно бе, че тайната на Тагрейн и Куинтал не представлява заплаха за тях, така че каквато и да бе, това нямаше значение. Самият той си имаше предостатъчно задължения, сега, когато всяка левга го приближаваше още малко да, заветната му цел.
За разлика от него, Пелимар съвсем не беше толкова търпелив. Той непрестанно подпитваше Куинтал, а когато разбра, че това няма да даде особен резултат, започна да преследва стария си приятел. Най-сетне, когато слънцето вече бе започнало да се спуска зад хоризонта, Куинтал и Тагрейн си размениха многозначителни погледи.
— Церемонията на нуждата — заяви Куинтал с широка (и, както Авелин с почуда забеляза, доста мръсна) усмивка.
— Никак не е зле — вметна Тагрейн. — Отскоро трябва да е в занаята.
Авелин се намръщи, мъчейки се да разбере за какво говорят.
— Не и тук! — ахна Пелимар, който очевидно се бе досетил какво се опитват да му кажат.
Авелин го погледна с надеждата най-сетне да получи някакво обяснение.
— И още как — кимна Куинтал. — Но само за капитан Аджонас. И за нас четиримата, понеже си спечелихме уважението му.
— Това пътуване май ще се окаже по-приятно, отколкото си мислех! — извика Пелимар. — Водете ме!
— А кой ще поправи това платно? — подразни го Тагрейн.
— Само си помисли колко по-добре ще работя след…
— Церемонията! — довършиха Куинтал и Тагрейн вместо него и избухнаха в гръмък смях, после Тагрейн го поведе нанякъде.
— За какво говорите? — продължи да настоява за отговор Авелин.
— Горкичкият Авелин! — изсмя се Куинтал. — Доста интересни неща си пропуснал, докато си се крил зад полата на майка си.
С тези думи той си тръгна, а Авелин остана на палубата, хапейки устни от раздразнение. После обаче се зарече да превъзмогне любопитството си, което сега му се струваше като проява на слабост, и да не задава повече въпроси.
Решимостта му трая само до мига, в който четиримата седнаха да вечерят (изстинала и не особено добре приготвена овесена каша) и Куинтал заяви, че възнамерява да поеме „първата стража“.
— Че ние никога не стоим на пост — обади се Авелин. — Това е работа на обикновените моряци.
Той със сигурност нямаше никакво желание да дежури на палубата, още повече, че навън бе започнало да вали и дори задушната, влажна каюта бе за предпочитане пред хлъзгавата палуба или наблюдателницата на гротмачтата.