Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
Озърнах се за Кръмли. Почувствах се както някога, когато с брат ми се гушехме в дъното на тъмния киносалон, а на екрана се появяваха образите на Фантома, Гърбавия или Прилепа. Лицето на Кръмли ми напомни изражението на брат ми отпреди трийсет години — смесица от ужас и възторг, погнуса и любопитство. Изражението на някои хора, когато станат свидетели на пътна злополука.
Защото там, на стената, непосредствено пред нас бе Човекът-звяр. Всяка извивка на лицето, всяко движение на веждите, всяко потрепване на ноздрите, всяко мръдване на устните бяха запечатани със съвършенство, съперничещо на прекрасните скици на Доре, направени след дълга разходка из нощните, пепеливи и опушени лондонски улици. Както Доре е рисувал по памет, жаден да грабне листа и да се нахвърли върху него още с влизането си вкъщи, тъй и съзнанието на Рой бе фотографирало Звяра, без да пропусне нито косъмчетата в ноздрите, нито миглите върху премигващия клепач, нито клепналото ухо, нито вечно олигавената уста на ада. Когато Звяра погледна в камерата. Кръмли и аз се отдръпнахме назад. Той ни видя. Изкрещяхме. Идваше да ни убие.
Изведнъж стана тъмно.
От устата ми се разнесоха някакви странни звуци.
— Очите — промълвих аз.
Напипах апарата в тъмното, пренавих лентата и я пуснах отново.
— Вижте, погледнете това!
Спрях и уголемих кадъра.
Обезумелите очи застинаха в идиотска гримаса.
— Това не е глиненото чудовище!
— Не е ли? — попита Кръмли.
— Това е Рой!
— Рой?!
— Гримиран така, че да наподоби Звяра.
— Не е възможно!
Лицето се ухили налудничаво. Очите оживяха и бясно се завъртяха.
Отново стана тъмно.
Дори и когато го бях срещнал на „Нотр Дам“, престорен на Звяра, той ме бе издърпал и бе избягал…
— Господи — каза най-сетне Кръмли, втренчен в стената. — Значи това чудо върлува из гробището напоследък!
— Или пък Рой.
— Глупости. Защо ще го прави?
— Звяра му навлече тия беди — уволниха го, а за малко и да го убият. Нима има по-добро решение от това да се преструва на него, за да не го подгонят, ако го забележат? Рой Холдстром НЕ СЪЩЕСТВУВА, ако се гримира и укрие.
— Пак ми звучи налудничаво!
— Е, винаги нещо му е хлопало — отвърнах аз. — Но сега действа напълно разумно!
— Какво ще спечели?
— Ще си отмъсти.
— Ще си отмъсти?!
— Ще остави Звяра да убие Звяра.
— Не, не — поклати глава Кръмли. — Не ми се вярва. Пусни филма още веднъж.
Направих го. Образите затанцуваха по лицата ни.
— Това не е Рой! — каза Кръмли. — Глиненият бюст е оживял.
— Не — отсякох аз и спрях прожекцията.
Седяхме в тъмното.
Констанс издаде някакви странни звуци.
— Хм, мога лесно да се досетя. Някой плаче — промълви Хенри.
58
— Страх ме е да се прибера у дома — каза Констанс.
— Кой те кара? — отговори Кръмли. — Грабвай походното легло и се настани в която и да е стая. Може и в джунглата.
— Не — измърмори Констанс. — Това е НЕГОВА територия.
Всички погледнахме към бялата стена, където още можехме да видим мислено образа на Звяра.
— Не ни е проследил — успокои я Кръмли.
— Не се знае — издуха носа си Констанс. — Не искам да остана сама в празната къща край океана, гъмжащ от чудовища. Остарявам. Още малко и ще се оженя за някой глупак. Бог да му е на помощ.
Погледна към джунглата на Кръмли. Вятърът шумолеше в палмовите листа и високата трева.
— Той е там.
— Стига вече — рече Кръмли. Дори не сме сигурни, че ни е преследвал по тунела между гробището и кабинета. Или че е тръшнал вратата. Може да е бил вятърът.
— Както винаги… — Констанс потрепери като след упорита настинка. — Сега какво ще правим? — облегна се назад и се сви зиморничаво.
— Вижте това.
Кръмли разстла на масата копия от вестникарски страници. Около четирийсет статии от последния ден на октомври и първата седмица на ноември 1934-а.
Първото заглавие гласеше:
Асистент-режисьорът Пек Слоун и съпругата му Емили загинали при същото произшествие.
Кръмли посочи третата статия.
— Семейство Слоун са били погребани в деня на погребението на Арбътнот. Службата е била пак в църквата срещу гробището.
— Къде е станала злополуката?
— На ъгъла на „Гоуър“ и „Санта Моника“. В три часа след полунощ.
— Господи! Та това е ъгълът на гробището! На пресечка от студиото.
— Много удобно, нали?
— Спестява пътя. Умираш пред моргата. Трябва само да те метнат през оградата.
Кръмли се намръщи, докато четеше третата колона на статията.