Трите карти

— Не разбирам. Какво отричаш?

— Всичко това. — Одета вдигна ръка (той забеляза, че раменните и мускули са силно развити и все пак ръцете и изглеждаха нежни) и посочи към океана, небето и брега, към ерозиралите хълмове, сред които Стрелецът навярно търсеше ручей (а може би вече беше разкъсан от някакво ново и интересно чудовище… Еди потръпна от тази мисъл). Накратко казано, жестът и се отнасяше за целия свят, който ги заобикаляше.

— Разбирам как се чувстваш. Отначало и на мен ми се струваше, че съм попаднал в някакво несъществуващо, измислено място. — Внезапно той се запита дали наистина е било така. Като си спомнеше за онези дни, неволно си даваше сметка, че просто се беше примирил със съдбата си, може би защото се чувстваше много зле като всеки наркоман, който е лишен от обичайната си доза. — Ще свикнеш — добави с лека усмивка.

— Не — отново промълви Одета. — Мисля, че се е случило нещо… и независимо какво е то, още се намирам в Оксфорд, щата Мисисипи. Всичко тук е нереално.

Тя продължи да говори. Ако гласът и беше по-силен (или пък, ако Еди не беше започнал да се влюбва в нея), думите и биха прозвучали като досадна реч, ала при дадените обстоятелства напомняха по-скоро лирична поема.

Младежът беше готов да и повярва, но някакъв вътрешен глас му нашепваше: „Чернокожата дама говори глупости и трябва да я убедиш, че теорията и не струва пукната пара. Това ще и бъде от полза.“

Може би съм получила травма на главата — заяви тя. — Жителите на Оксфорд умеят да си служат с дръжки от лопати и бухалки.

— Оксфорд… — замислено повтори младежът. Названието на градчето смътно му напомняше нещо. Одета беше произнесла думата с особена интонация, която той неволно свърза с Хенри… с Хенри и мокрите пелени. Но защо? Всъщност отговорът не го интересуваше.

— Нима се опитваш да ме убедиш, че в момента живееш в някакъв сън, който ти се явява, докато лежиш в безсъзнание?

— Или в кома — поправи го тя. — Не ме гледай така, сякаш думите ми са абсурдни, Говоря самата истина. Погледни. — Жената вдигна косата си и разкри лявата страна на главата си. Едва сега младежът разбра защо тя винаги се сресваше на ляв път. Под косата и видя грозен, белезникавосив белег.

— Май че си имала много късмет — промълви той.

Чернокожата нетърпеливо сви рамене.

— Тогава не ми провървя, но иначе живеех в охолство. Може би има някакво равновесие. Показах ти белега, защото… Знаеш ли, че когато бях на пет, цели три седмици съм била в кома? Тогава непрекъснато сънувах. Не си спомням сънищата, но по-късно мама сподели с мен как с татко са били сигурни, че няма да умра, докато продължавам да бълнувам… непрекъснато съм говорела в съня си, а те били уверени, че ще оживея, въпреки че не разбирали нито дума. Спомням си само, че сънищата ми бяха много реални. — Замълча, огледа се и добави: — Реални като този свят. Като теб, Еди.