Трите карти
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Трите карти». Краткое содержание книги:
„Най-добре е незабавно някой с разследването да се натовари“ — това беше фразата, която Хенри монотонно повтаряше. Еди се опита да си спомни още нещо, но не успя, което изобщо не беше чудно — по онова време е бил едва тригодишен. „Най-добре е незабавно някой с разследването да се натовари“ — от тези думи го побиваха тръпки.
— Еди, какво ти е?
— Нищо. Защо питаш?
— Забелязах, че потръпна.
— Може би патокът Доналд се е разходил върху гроба ми.
Одета се разсмя и продължи разказа си:
— Поне аз не помрачих сватбата. Нещастието с мен се случи, когато вървяхме към гарата, за да вземем влака. Бяхме, нощували при приятелка на Синята леля, на сутринта баща ми повика такси. Колата пристигна много бързо, ала щом шофьорът видя, че сме цветнокожи, побърза да отпраши, сякаш беше видял самия Сатана. Приятелката на леля ми вече беше тръгнала с багажа към гарата — имахме доста куфари, и тъй като възнамерявахме да прекараме една седмица в Ню Йорк. Спомням си как баща ми каза, че с нетърпение очаква да види грейналото ми лице, щом чуя звъна на часовника в Сентръл Парк и видя танцуващите животинчета.
Накрая той предложи да отидем пеш до гарата. Мама побърза да се съгласи; заяви, че идеята била прекрасна, до гарата нямало и два километра, не било зле да се поразтъпчем след трите дни пътуване с влак и преди новото пътуване, което щеше да продължи шест-седем часа. Баща ми мигом добави, че и времето било прекрасно, но макар да бях едва на пет, разбрах, че е побеснял от гняв, а мама бе дълбоко оскърбена; страхуваха се да повикат друго такси, за да не се повтори унизителната случка.
Тръгнахме по улицата. Вървях далеч от бордюра, защото мама искаше да бъда по-далеч от уличното движение. Спомням си как се питах дали лицето ми действително ще засияе като видя часовника в Сентръл Парк и дали пък няма да се загрее като електрическа крушка; в този момент тухлата ме удари по главата. Пред очите ми притъмня. После започнаха сънищата. Бяха много реални… — Тя се усмихна.
— Като този, Еди.
— Тухлата случайно ли падна или някой те замери с нея?
— Така и не се разбра. Много по-късно, когато вече бях на шестнайсет, мама ми каза, че полицаите пристигнали на местопроизшествието и открили, че няколко тухли липсват от фасадата на зданието, а други се държат на косъм. Четириетажната сграда трябвало да бъде разрушена, ала там все още имало хора. Особено нощем.
— Ясно — промълви Еди.
— Никой не бил забелязал от зданието да излиза човек, ето защо инцидентът бил обявен за нещастен случай. Мама твърдеше, че е повярвала на тази версия, но аз бях сигурна, че лъже. Дори не се опита да сподели с мен какво мисли баща ми. Двамата още не се бяха съвзели от унижението, което им беше причинил таксиметровият шофьор. Поведението му ги караше да мислят, че някой е надникнал през прозореца на онази изоставена сграда, видял ни е да се приближаваме и е решил да хвърли тухла върху главите на черните мутри… Между другото, скоро ли ще се появят онези омари?
— Не — отговори Еди. — Появяват се, когато падне мрак. Значи си въобразяваш, че всичко това е сън, подобен на онези, които са те спохождали, докато си била в кома поради удара с тухла. Мислиш, че и сега ти се е случило нещо подобно, само че този път са те ударили с тояга или с нещо подобно.
— Да.
— Струва ми се, че те тревожи и още нещо, което премълчаваш.
Лицето и гласът на Одета бяха спокойни, ала съзнанието и беше изпълнено със страховити изображения, които по някакъв начин бяха свързани с градчето Оксфорд. Каква беше онази песничка? „В лунна нощ убити са двама другари, най-добре е с разследването някои да се натовари.“ Може би не си спомняше съвсем точно текста, но беше близо до смисъла му. Съвсем близо.
— Възможно е да съм изгубила разсъдъка си — промълви тя.
7
Първото, което хрумна на Еди, бе: „Ако мислиш, че си изгубила разсъдъка си, напълно си смахната.“ Ала размисли и реши да не спори. Дълго време мълча; седеше до инвалидната количка и машинално свиваше дланите си в юмруци.
— Наистина ли си бил наркоман? — наруши мълчанието Одета.
— Още съм — отговори той. — Пристрастеността към наркотиците е като пристрастеността към алкохола или към силните усещания. Никога не можеш да се откажеш от тях. Казвали са ми го много пъти и аз привидно се съгласявах, но едва сега се убедих, че това е истина. Още жадувам за хероина… по-скоро съзнанието ми жадува за него, въпреки че тялото ми преодоля зависимостта от дрогата.