Трите карти

— Обясни ми за вагона на Джим Кроу — нима чернокожите са били задължени да пътуват с него?

— Негрите — поправи го тя. — Мисля, че е неучтиво да наричаш негъра чернокож.

— През осемдесетте години всички вие ще предпочитате да ви наричат така — обясни Еди. — Когато бях малък, ако някой наречеше чернокожо дете „негърче“, можеше здравата да си изпати. Все едно да го назове „чернилка“ или „черна мутра“.

Одета смаяно го изгледа, после отново кимна.

— Хайде, разкажи ми как те удариха с тухла — настоя младежът.

— Най-малката сестра на майка ми щеше да се омъжва. Казваше се София, но мама винаги я наричаше Синята сестричка заради предпочитанието и към този цвят. „Във всеки случай тя си въобразява, че синьото и харесва“ — казваше мама. Ето защо я наричах Синята леля още преди да се запозная с нея. Сватбата беше много хубава. След венчавката имаше прием. Спомням си всички подаръци, които гостите бяха донесли. — Тя се засмя и добави: — Когато си дете, всички подаръци ти изглеждат прекрасни.

Еди също се усмихна.

— Права си. Човек никога не забравя подаръците — не само своите, но и онези, които са получили приятелите му.

— По онова време баща ми започна да печели повече, но на мен ми се казваше, че нещата потръгнали. Това беше любимата фраза на мама. Веднъж, когато и съобщих, че момиченцето, с което винаги си играех, ме е попитало дали баща ми е богат, тя отвърна: „Ако другите ти приятели ти зададат подобен въпрос, ще отговаряш, че нещата са потръгнали.“ Родителите ми вече можеха да си позволят да подарят на Синята леля прекрасен порцеланов сервиз… спомням си, че…

Тя внезапно млъкна, сетне докосна слепоочието си, като че беше усетила пристъп на главоболие.

— Какво си спомняш, Одета?

— Ами… мама и подари специална…

— Какво?

— Извинявай, заболя ме глава… не мога да произнасям правилно думите. Всъщност не знам защо си правя труда да ти разказвам тази история.

— Защо, неприятно ли ти е?

— Не. Исках да кажа, че майка ми и подари специална чиния. Беше бяла, с тънка синя ивица по ръба. — Одета се поусмихна, а Еди си помисли, че усмивката и е пресилена. Кой знае защо споменът я тревожеше и я беше накарал да забрави необикновеното положение, в което се беше оказала, въпреки че ситуацията би трябвало напълно да е погълнала вниманието и.

Еди почувства странно безпокойство.

— Струва ми се, че и сега виждам чинията съвсем ясно, както виждам теб, Еди. Мама я подари на Синята леля, а тя се разрида, като я видя. Мисля, че беше виждала подобна чиния, когато с мама са били още деца, но естествено родителите им не можели да си позволят такава скъпа вещ. Нито едно от децата в семейството не било получавало специални подаръци. След приема Синята леля със съпруга си заминаха на сватбено пътешествие в планините Грейт Смоуки. Заминаха с влак. — Тя погледна към Еди.

— Във вагона за Джим Кроу — промълви младежът.

— Точно така. По онова време негрите дори се хранеха във вагона, определен за тях. Демонстрациите в градчето Оксфорд са насочени срещу расовата дискриминация.

Одета го погледна — вероятно очакваше Еди да започне да я убеждава, че светът около нея е реален, ала той беше погълнат от собствените си спомени: смътно му се мярнаха мокри пелени, струваше му се, че вече е чувал за градчето Оксфорд. Внезапно в паметта му нахлуха още думи… една фраза, която Хенри повтаряше като папагал, докато майка му му извика да замълчи, защото искала да чуе какво ще съобщи Уолтър Кронкайт.