Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Тя кимна.
— Магически пръстени и гривни ли имаш предвид?
— Не е задължително да са бижута — рече Ан. Тя и Ева бяха с тях в задната стаичка на магазина, седнали край купчините от ролки хартия. — Може да е всичко — гърнета, лампи, парчета дърво. Онова моулърско стъкло, което хвърлихме по теб; то също е такова. Нали, началник?
— Така е наистина. И точно затова го откраднахме. И точно затова крадем всички тези неща при първа възможност.
— Мисля, че онова стъкло беше от къщата в Челси, нали? — каза Ан. — Когато Ева и Стенли се покатериха по улука до прозорците на горния етаж, докато в предната част на къщата течеше партито.
Кити бе зяпнала.
— Това не е ли ужасно опасно? Магьосническите къщи не са ли защитени от… всичко?
Господин Пенифедър кимна.
— Така е, въпреки че зависи от силата на съответния магьосник. Онзи просто имаше магически нишки, опънати из стаята… Естествено, Стенли ги избягна лесно… Тогава свихме доста предмети.
— И какво правите с тях? — попита Кити. — Освен, че ги хвърляте по мен, искам да кажа.
Господин Пенифедър се усмихна.
— Артефактите са главен източник на силата на всеки магьосник. По-нисшите служители, като например помощник-секретарят по земеделието — мисля, че той беше собственикът на моулърското стъкло — могат да си позволят само слаби предмети, докато най-великите мъже и жени се стремят към редки предмети с ужасна сила. Правят го, защото са западнали и мързеливи. Много по-лесно е да използваш магически пръстен, за да нападнеш врага си, отколкото да призовеш някой демон от дупката му да го направи.
— И по-безопасно — каза Ева.
— Абсолютно. Виждаш ли, Кити, до колкото повече предмети се докопаме, толкова по-добре. Това значително ще отслаби силата на магьосниците.
— И вместо тях можем да ги използваме ние — добави бързо Кити.
Господин Пенифедър замълча.
— Тук мненията са малко разделени. Ева — той леко сгърчи устна, оголвайки зъбите си, — мисли, че е морално опасно да следваме стъпките на магьосниците прекалено отблизо. Тя вярва, че предметите трябва да бъдат унищожавани. Аз обаче — а това е моята група, нали така, и се слуша моята дума — смятам, че трябва да използваме всички възможни оръжия срещу враговете си. А това включва и обръщане на собствената им магия срещу самите тях.
Ева се раздвижи в стола си.
— На мен ми се струва, Кити — рече тя, — че като използваме такива неща, не ставаме по-добри, отколкото самите магьосници. Далеч по-добре е да останем отделени от изкушенията на лошите неща.
— Ха! — Старецът изсумтя пренебрежително. — Как иначе можем да подкопаем авторитета на водачите си? Нуждаем се от директни нападения, за да дестабилизираме правителството. Рано или късно хората ще се вдигнат да ни подкрепят.
— Е, кога? — каза Ева. — Досега не е…
— Ние не изучаваме магия като магьосниците — прекъсна я господин Пенифедър. — Ние не сме в морална опасност. А като направим малко проучвания — малка справка с откраднатите книги, например, — можем да се научим да си служим с основни оръжия. Твоето моулърско стъкло, Кити — то изискваше само една проста команда на латински. Това е достатъчно за малки… демонстрации на неодобрението ни. Можем да съхраняваме по-сложните артефакти на сигурно място, далеч от лапите на магьосниците.
— Мисля, че вървим по погрешен път — тихо рече Ева. — Няколко дребни експлозии никога няма да променят нищо. Те винаги ще са по-силни. Ние…
Господин Пенифедър удари силно с бастуна по тезгяха си, карайки и Кити, и Ева да подскочат.
— А предпочиташ ли да не правиш нищо? — изкрещя той. — Много добре! Върни се обратно при стадото овце, сведи глава и си пропилей живота!
— Нямах това предвид. Просто не виждам…
— Магазинът ще затваря! Късно е. Без съмнение ви очакват вкъщи, госпожице Джоунс.
Майката и бащата на Кити бяха силно облекчени от незабавното плащане на глобата в съда. В тон с нелюбопитните си личности, те не разпитваха прекалено много откъде идват парите, а с благодарност приеха историите на Кити за някакъв щедър благодетел и фонд за съдебни грешки. С известна изненада наблюдаваха постепенното й отделяне от старите навици и как през лятната ваканция прекарваше все повече и повече време с приятелите си в Саутуърк. Баща й, най-вече, не криеше задоволството си.
— По-добре, че страниш от момчето на Хирнек — казваше той. — Той само ще те забърка отново в неприятности.
Въпреки че Кити продължаваше да посещава Якоб, визитите й бяха кратки и незадоволителни. Силите на Якоб се връщаха бавно и майка му бдеше усърдно край леглото, изпращайки Кити да си ходи веднага след като усетеше изтощение у сина си. Кити не можеше да му каже за господин Пенифедър; а Якоб, от своя страна, бе прекалено зает с ивичестото си, сърбящо лице. Той стана затворен и вероятно, мислеше си Кити, леко негодуващ заради здравето и енергията й. Постепенно посещенията й в дома на Хирнек ставаха все по-редки и след няколко месеца спряха.