Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Очите на господин Пенифедър вече не я виждаха. Те гледаха нещо друго, някъде далеч. Механично, без да знае какво точно прави, Кити отново седна и зачака.
— Нещото, което го беше направило — каза най-накрая господин Пенифедър, — тъкмо си бе отишло. Усещах остатъчния мирис от присъствието му. Точно когато коленичих до жена си на стария балатум на пода, газовите котлони на печката отново се включиха, задушеното в тенджерата пак започна да ври. Чух лай на кучета, трясък на прозорци надолу по улиците от внезапен вятър… после тишина. — Той прокара пръст по трохите от еклера в чинията, събра ги и ги натика в устата си. — Тя беше добра готвачка, госпожице Джоунс — каза той. — Това все още го помня, при все че изминаха трийсет дълги години.
От другата страна на кафенето един сервитьор разля питие върху клиент: последвалата кавга явно разсея господин Пенифедър от спомените му. Той примигна и отново погледна Кити.
— Е, госпожице Джоунс, ще съкратя историята си. Достатъчно е да кажем, че намерих магьосника; в продължение на няколко седмици го следих внимателно, изучавах привичките му, без да се поддавам нито на пристъпите на скръб, нито на нетърпението. След известно време аз получих своя шанс; причаках го на едно усамотено място и го заклах. Тялото му се присъедини към нечистотиите, плуващи в Темза. Обаче преди да умре, той призова три демона: едно след друго всичките им нападения над мен се провалиха. И точно по този начин — донякъде изненадан, защото бях решен да умра при отмъщението си — установих устойчивостта си. Не претендирам, че го разбирам, но е факт. Аз го притежавам; моите приятели го притежават; вие го притежавате. От всеки един от нас зависи дали ще се възползва от него, или не.
Гласът му замря. Изведнъж той й се стори изтощен, а лицето му — набръчкано и старо.
Кити се поколеба малко, преди да отговори.
— Добре — каза тя, заради Якоб, заради господин Пенифедър и заради починалата му съпруга. — Няма да тръгвам все още. Искам да ми кажете повече.
20
В продължение на няколко седмици Кити се срещаше редовно с господин Пенифедър и неговите приятели на „Севън дайълс“, в други кафенета, пръснати из Централен Лондон, както и в апартамента на господин Пенифедър, над магазина му за художници, на една натоварена улица южно от реката. Всеки път научаваше повече за групата и техните цели; всеки път откриваше, че все повече се идентифицира с тях.
Изглежда господин Пенифедър бе събрал групата си напосоки, разчитайки на слухове и сведения от вестниците да го заведат при хора с необикновени способности. Няколко месеца той обикаляше съдебните зали в търсене на някой като Кити; иначе просто разчиташе на разговорите в кръчмите да отсее интересни слухове за хора, оцелели при магически инциденти. Магазинът му за изкуство беше умерено успешен; обикновено го оставяше в ръцете на асистентите си и кръстосваше Лондон по тайните си мисии.
Последователите му се бяха присъединили към него в продължение на дълъг период от време. Ан, жизнена жена на около четиридесет, го бе срещнала почти петнайсет години по-рано. Те бяха ветерани от много мисии, изпълнени заедно. Гладис, русата жена от кафенето, бе в двайсетте; бе устояла на страничен изстрел при дуел на магьосници преди десет години, когато била още момиченце. Тя и Никълъс, набит младеж с мрачен вид, работеха за господин Пенифедър от деца. Останалата част от екипа бяха по-млади; никой не беше на повече от осемнайсет. Кити и Стенли, и двамата на тринайсет, бяха най-млади от всички.
Старецът доминираше над всички тях с присъствието си, което беше вдъхновяващо и деспотично. Волята му беше желязна, а умствената му енергия неизчерпаема, но тялото му постепенно го предаваше и това го караше да избухва в непоследователна ярост. В началото такива случаи бяха рядкост и Кити внимателно слушаше вдъхновените му изложения за великата битка, в която участваха.
Обикновено, спореше господин Пенифедър, бе невъзможно да се съпротивляваш на магьосниците и тяхното управление. Те правеха каквото си искаха, както цялата група бе разбрала на свой гръб. Те управляваха всичко важно: правителството, гражданските услуги, едрия бизнес и вестниците. Дори и пиесите, представяни в театрите, трябваше да бъдат официално одобрени, да не би да съдържат подривни послания. И докато магьосниците се наслаждаваха на удоволствията от управлението си, всички останали — голямото мнозинство — се бяха заели да осигуряват всичко, необходимо на магьосниците. Те работеха във фабриките, в ресторантите, биеха се в армията… ако бе необходима истинска работа, вършеха я обикновените. И при условие, че я вършеха тихо, магьосниците ги оставяха на мира. Но ако имаше дори и най-бегъл намек за недоволство, магьосниците се намесваха грубо. Шпионите им бяха навсякъде; една дума не на място и те отвеждаха за разпити в Тауър. Много нарушители на спокойствието изчезваха завинаги.