Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Кити се замисли за нашареното лице на Якоб и я обля вълна от вина.
— Не зависи от мен.
— Тази демон, който ви е нападнал току-що. Опишете го.
— Черни крила. Голяма червена уста. Два тънки, прави рога.
— Голям корем, целият в козина? Без опашка?
— Точно така.
Той кимна.
— Моулър. Нисш демон, не много силен. И все пак със сигурност трябваше да сте припаднали от отвратителната му миризма.
Кити сбърчи нос.
— Определено миришеше лошо, но не чак толкова лошо.
— Освен това, моулърите обикновено не избухват. Те се хващат с ръце за косата ти и остават там, докато господарят им не ги освободи.
— Този просто се спука.
— Скъпа госпожице Джоунс, простете ми, че отново съм весел. Разбирате ли, възхитен съм от това, което ми казвате. Това значи, съвсем простичко казано, че притежавате нещо специално: устойчивост към магия.
Той се отпусна назад в стола си, извика един сервитьор и усмихнато поръча още напитки и сладкиши, без да обръща внимание на озадачения поглед на Кити. През цялото време, необходимо да донесат храната, той само седеше ухилен срещу нея и се кикотеше на себе си от време на време. Кити се насили да остане учтива. Парите все още бяха далеч от нея в джоба на сакото му.
— Господин Пенифедър — рече тя накрая. — Съжалявам, но изобщо не ви разбирам.
— Е, не е ли очевидно? Слабата магия — още не можем да сме сигурни за по-силните неща — има малък или никакъв ефект върху теб.
Кити поклати глава.
— Глупости. Черният акробат ме изпрати в безсъзнание.
— Казах малък или никакъв ефект. Не си съвсем недосегаема. Нито пък аз, но аз съм устоявал на нападение на три фолиота наведнъж, което, вярвам, е доста необикновено.
За Кити това не означаваше нищо. Тя гледаше с празен поглед. Господин Пенифедър направи нетърпелив жест.
— Това, което казвам е, че ти и аз — и още няколко различни, защото не сме единствени — могат да устояват на някои магьоснически заклинания! Не сме магьосници, но не сме и безсилни, за разлика от останалите обикновени — той изплю думата с неприкрита злъч — в тази бедна, забравена от Бога страна.
Главата на Кити се бе завъртяла, но все още беше скептична; все още не му вярваше.
— Изобщо не ми звучи логично — рече тя. — Никога не съм чувала за тази „устойчивост“. Интересува ме само да избегна затвора.
— Така ли? — Господин Пенифедър леко мушна ръка в якето си. — В такъв случай можете да вземете парите на мига и да си тръгвате. Чудесно. Но мисля, че искате нещо повече от това. Искате няколко неща. Искате отмъщение за приятеля си Якоб. Искате да промените начина, по който стават нещата тук. Искате страна, в която мъже като Джулиъс Талоу не преуспяват и не ходят гордо по улицата. Не всички страни са устроени по този начин — на някои места няма магьосници! Никакви! Помислете за това следващия път, когато посетите приятеля си в болницата. Казвам ви — продължи той малко по-тихо, — можете да промените нещата. Ако ме послушате.
Кити се загледа в петната по дъното на чашата си и видя отразено съсипаното лице на Якоб. Тя въздъхна.
— Не знам…
— Бъдете сигурна в едно нещо — аз мога да ви помогна с отмъщението.
Кити го изгледа. Господин Пенифедър й се усмихваше, но в очите му тя съзря същия ярък, гневен блясък, който бе видяла, когато го избутаха на улицата.
— Магьосниците са ви наранили — рече той меко. — Заедно ние можем да си послужим с меча на възмездието. Но само ако вие първа ми помогнете. Вие ще помогнете на мен. Аз ще помогна на вас. Честна сделка.
За част от секундата Кити отново видя Талоу, ухилен в съдебната зала, надут от самоувереност и гарантираната защита от страна на приятелите му. Потръпна от отвращение.
— Първо ми кажете какво точно искате от мен — каза тя.
Някой, седнал през две маси от тях, се изкашля шумно и изведнъж сякаш плътна завеса се отдръпна от ума й. Кити осъзна в каква опасност се намираше. Ето, седеше сред непознати и открито обсъждаше държавна измяна.
— Ние сме луди! — просъска тя ядосано. — Някой може да ни чуе! Ще извикат нощната полиция и ще ни отведат.
При тези думи старецът откровено се разсмя.
— Никой няма да чуе — каза той. — Не се страхувайте, госпожице Джоунс. Всичко е под контрол.
Кити почти не го слушаше. Вниманието й бе привлечено от млада, руса жена, седяща на една маса зад лявото рамо на господин Пенифедър. Въпреки че чашата й беше празна, тя си стоеше на масата, потънала в книгата си. Главата й бе наведена, очите скромно сведени; едната й ръка си играеше с ъгъла на страницата. Изведнъж Кити се убеди, че всичко това е преструвка. Неясно си спомняше жената, когато пристигна. Тя седеше в същата поза и въпреки че Кити я виждаше през цялото време, не си спомняше дори веднъж да е обърнала страницата.