Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Властта на магьосниците правеше бунтовете невъзможни: те контролираха тъмни сили, които малцина бяха виждали, но от които всички се страхуваха. Но хората на господин Пенифедър — тази малка шепа хора, събрани и подтиквани от неумолимата му омраза — бяха по̀ късметлии от другите. И този късмет се проявяваше под няколко форми.
До някаква степен всички приятели на господин Пенифедър споделяха устойчивостта му към магията, но докъде се простираше това бе невъзможно да се каже. Ясно бе, че заради миналото си, господин Пенифедър можеше да устои на сравнително силна атака; повечето от другите, като Кити, засега бяха само леко изпробвани.
Някои от тях — това бяха Ан, Ева, Мартин и начумереният и сипаничав Фред — притежаваха друг талант. От ранно детство всеки един от тях редовно беше наблюдавал дребни демони да пътуват насам-натам по улиците на Лондон. Някои летяха, други ходеха сред тълпите. Никой друг не ги забелязваше и след едно разследване се оказа, че за повечето хора демоните или бяха невидими, или се виждаха в превъплъщенията им. Според Мартин — който работеше във фабрика за бои и след господин Пенифедър беше най-запален и страстен — голяма част от котките и гълъбите не бяха това, което изглеждаха. Ева (кестенява, къдрава коса, петнайсетгодишна, все още ходеше на училище) казваше, че веднъж видяла демон с шипове на гърба да влиза в зеленчуков магазин и да си купува връзка чесън; майка й, която била с нея, не видяла нищо повече от една стара дама на пазар.
Проникването през илюзиите по този начин беше способност, която бе много полезна за господин Пенифедър. Друга способност, която той високо ценеше, беше тази на Стенли — едно весело, доста самонадеяно момче, което вече беше напуснало училище, въпреки че бе на възрастта на Кити. Той доставяше вестници. Стенли не виждаше демоните; вместо това, той можеше да улови неясното, трептящо излъчване на всеки предмет с магическа сила. Като малко момче бил толкова очарован от тези аури, че започнал да краде въпросните предмети; когато господин Пенифедър успял да стигне до него (в съда), той вече бил завършен джебчия. Ан и Гладис имаха подобни способности, но те не бяха и наполовина толкова изразени, като тези на Стенли, който можеше да усети магически предмети през дрехите и дори зад тънки дървени прегради. В резултат на това, Стенли бе една от ключовите фигури в екипа на господин Пенифедър.
Вместо да вижда магическите неща, нежният, тих Тимъти явно умееше да ги чува. Доколкото можеше да ги опише, той усещаше някакво дрънчене във въздуха.
— Като звън на звънче — казваше той, като го притиснеха с въпросите си. — Или звукът, който се получава, като ударите празна чаша. — Ако се концентрираше и нямаше прекалено много други шумове наоколо, той можеше да проследи дрънченето до източника му, например демон или някакъв вид магически предмет.
Когато всички тези умения се съчетаеха, твърдеше господин Пенифедър, те образуваха малка, но ефективна сила, която да се изправи срещу магьосниците. Тя не можеше да се обяви открито, естествено, но можеше да работи, за да подрива враговете им. Магическите предмети можеха да бъдат проследявани, скритите опасности — избягвани и — най-важното — можеха да се извършват нападения над магьосниците и техните зли прислужници.
Отначало тези открития очароваха Кити. В един тренировъчен ден тя видя как Стенли различи магически нож измежду шест обикновени такива, всеки скрит от него в отделен кашон. Беше с Тимъти, когато се разходи напред-назад из магазина на господин Пенифедър и локализира резонанса на една скъпоценна огърлица, скрита в гърне с четки.
Магическите предмети заемаха централно място в стратегията на групата. Кити редовно виждаше как членове на екипа пристигат в магазина с малки пакети или чанти, които предаваха на Ан, втората в командването след господин Пенифедър, а тя тихо ги прибираше някъде.
— Кити — каза й господин Пенифедър една вечер, — изучавал съм гадните ни водачи в продължение на трийсет години и смятам, че съм научил най-големите им слабости. Те са ненаситни на всичко — пари, власт, статус, каквото се сетиш — и постоянно се карат за тези неща. Но нищо не ги влече така силно както магическите дрънкулки.