Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
В следващия миг вече беше убедена. Сякаш погледът на Кити я бе докоснал, жената вдигна очи и се усмихна леко и студено преди да се върне към книгата си. Не можеше да има съмнение — тя слушаше всичко!
— Добре ли си? — прозвуча гласът на господин Пенифедър, докато тя се паникьосваше.
Кити едва можеше да говори.
— Зад вас… — прошепна тя. — Една жена… шпионин, информатор. Чула е всичко.
Господин Пенифедър не се обърна.
— Руса дама ли? Чете книга? Това ще да е Гладис. Не се тревожи, тя е една от нас.
— Една от…? — Жената вдигна поглед и намигна на Кити.
— От лявата й страна е Ан; от дясната ми страна — оттатък колоната — седи Ева. Там отляво е Фредерик; Никълъс и Тимъти са зад теб. Стенли и Мартин не можаха да се доберат до маса, затова са в кръчмата отсреща.
Зашеметена, Кити се огледа. Иззад дясното рамо на господин Пенифедър й се хилеше чернокоса жена на средна възраст; от дясната й страна един сериозен пъпчив младеж вдигна очи от броя на „Мотоциклетен търговец“. Жената от другата страна на колоната бе скрита. Виждаше се само черно яке, висящо на стола. Рискувайки да получи схващане на врата, Кити погледна зад себе си и зърна още две лица — млади, сериозни, — вторачени в нея от други маси.
— Както виждаш, няма място за притеснения — каза господин Пенифедър. — Тук си сред приятели. Никой освен тях не може да чуе какво си говорим, а наоколо няма и демони, иначе щяхме да разберем.
— Как?
— По-късно ще има достатъчно време за въпроси. Първо, трябва да ти се извиня. Опасявам се, че вече си срещала Фредерик, Мартин и Тимъти. — Кити отново погледна неразбиращо. Вече й ставаше навик. — В уличката — подсказа й господин Пенифедър.
— Уличката ли? Я чакайте малко…
— Точно те хвърлиха моулъра срещу теб. Не бързай толкова! Не си тръгвай! Съжалявам, че те уплашихме, но, разбираш ли, трябваше да сме сигурни. Сигурни, че си устойчива като нас. Бяхме подготвили моулъра; беше проста работа…
Кити си възвърна гласа.
— Свиня такава! И ти си толкова лош, колкото и Талоу! Можеше да бъда убита.
— Не. Казах ти — най-лошото, което един моулър може да ти причини, е да изпаднеш в безсъзнание. Вонята му…
— И това не е достатъчно лошо? — Кити се изправи на крака в яда си.
— Ако ще тръгваш, не забравяй това. — Старецът измъкна дебел, бял плик от сакото си и го хвърли презрително между чашите на масата. — Вътре ще намериш шестстотинте лири. Използвани банкноти. Аз не нарушавам обещанията си.
— Не ги искам! — Кити бе вбесена, почервеняла; искаше й се да счупи нещо.
— Не бъди глупава! — Очите на стареца пламтяха. — Искаш ли да изгниеш в затвора „Маршълсий“? Нали знаеш, че там отиват длъжниците. Този пакет е първата част от нашата сделка. Считай го за извинение за моулъра. А може и да е само началото…
Кити грабна плика, като едва не събори чашите с движението си.
— Ти си луд. Ти и твоите приятели. Чудесно. Ще го взема. Затова дойдох, така или иначе.
Тя бутна стола си назад.
— Да ти кажа ли как започна за мен? — Сега господин Пенифедър се бе навел напред, сухите му пръсти притискаха силно покривката и я мачкаха. Гласът му бе нисък, тревожен; бореше са за въздух в желанието си да говори. — Първоначално бях като теб — магьосниците не значеха нищо за мен. Бях млад, щастливо женен — какво ми пукаше? После скъпата ми съпруга, нека душата й да почива в мир, привлече вниманието на един магьосник. Той не беше като твоя господин Талоу: жесток, превзет самохвалко. Искаше я за себе си, опита се да я залъже с накити и фини източни дрехи. Но съпругата ми, бедната жена, отхвърли подаръците му. Изсмя му се в лицето. Беше смела, но глупава постъпка. Иска ми се — в продължение на вече трийсет години — да бе тръгнала с него. Живеехме в апартамент над магазина ми, госпожице Джоунс; всеки ден работех до късно, сортирайки стоката и оправяйки сметките, а жена ми се качваше в апартамента ни, за да приготви вечерята. Една вечер си стоях на бюрото, както обикновено. В камината гореше огън. Химикалката ми скърцаше по хартията. Изведнъж кучетата на улицата започнаха да вият; секунда по-късно огънят ми затрептя и угасна, оставяйки живите въглени да съскат като изгорели. Изправих се на крака. Вече се страхувах… е, не знаех какво беше това. И тогава чух жена си да вика. Само веднъж, единствен писък. Никога не съм тичал толкова бързо. Нагоре по стълбите, препъвайки се в бързината, през вратата и в малката ни кухня…