Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Мина време. Кити стана на петнайсет и напусна училище. Вече притежаваше малкото квалификации, осигурявани от училището, но не виждаше бъдещето си в безрадостната работа във фабриките или секретарската работа, предлагана от властите. Представи й се удобна възможност: по предложение на господин Пенифедър и за задоволство на родителите й, тя започна да работи като помощник в неговия магазин. Освен стотиците други задачи, тя се научи да води счетоводната книга, да реже хартия и да сортира четките според дузината различни видове косми. Господин Пенифедър не плащаше добре, но Кити бе предоволна.
В началото тя харесваше опасностите от работата си с групата; харесваше топлата, тайнствена тръпка, която чувстваше, преминавайки покрай работници на правителството, които се опитваха да боядисат някой изписан лозунг или виждайки възмутеното заглавие в „Таймс“, съобщаващо за най-новите кражби. След няколко месеца, за да избегне вниманието на родителите си, тя нае малка стаичка от един занемарен апартамент на пет минути път от магазина. Работеше дълги часове през деня в магазина, а през нощта с групата; стана по-бледа, а очите й добиха твърдост вследствие на постоянното излагане на опасност и постоянните загуби. С всяка година жертвите се увеличаваха: Ева бе убита от демон в една къща в Мейфеър — нейната устойчивост не издържа на нападението; изгубиха Гладис при пожар в склад, когато една изпусната сфера пламна.
С намаляването на групата, изведнъж усетиха, че властите полагат сериозни усилия да ги заловят. Един нов магьосник на име Мандрейк се бе впуснал в действие: забелязваха се демони, маскирани като деца, които разпитваха за съпротивата и предлагаха магически стоки за продан. В кръчмите и кафенетата се появиха информатори, щедро предлагащи пари в замяна на информация. На срещите в задната стаичка на магазина на господин Пенифедър имаха чувството, че са обкръжени. Здравето на стареца се влошаваше; станал бе раздразнителен, а заместниците му — нервни. Кити виждаше, че се задава криза.
Тогава дойде съдбоносната среща и най-голямото предизвикателство от всички.
21
— Пристигнаха.
Стенли стоеше на пост до решетката на вратата и се взираше в главната стая на магазина. Беше там от известно време, напрегнат и неподвижен; сега скочи и се раздвижи, издърпа резето и отвори вратата. Пристъпи навън и свали шапката си.
Кити чу познатото бавно почукване на приближаващия се бастун. Тя стана от мястото си и протегна гърба си, за да прогони болките и студа. Останалите направиха същото; Фред си разтриваше врата и псуваше под носа си. Напоследък господин Пенифедър бе започнал да настоява за тези дребни жестове на вежливост.
Единствената светлина в задната стаичка идваше от фенер на масата; бе късно и не искаха да привличат вниманието на минаващите сфери. Господин Хопкинс, който влезе пръв, спря на вратата, за да свикнат очите му в сумрака, после се премести настрана, за да направи път на господин Пенифедър. На слабата светлина свитата фигура на водача им изглеждаше още по-малка от обикновено; той се провлачи вътре като оживял скелет. Най-отзад се виждаше едрата фигура на Ник. И тримата влязоха. Ник затвори леко вратата след тях.
— Добър вечер, господин Пенифедър, сър. — Гласът на Стенли бе по-малко стържещ от обикновено; на Кити й звучеше като противна фалшива смиреност. Отговор не последва. Господин Пенифедър бавно се приближи до плетения стол на Фред; изглежда всяка стъпка му причиняваше болка. Седна. Ан мина да сложи фенера в една ниша зад него; лицето му се обви в сянка.
Господин Пенифедър облегна бастуна на стола си. Бавно, пръст след пръст, свали ръкавиците от ръцете си. Господин Хопкинс стоеше до него, спретнат, тих, бързо забравящ се. Ан, Ник, Кити, Стенли и Фред останаха прави. Беше познат ритуал.
— Е, добре, седнете, седнете. — Господин Пенифедър сложи ръкавиците на коляното си. — Приятели мои — започна той, — изминахме дълъг път заедно. Не е необходимо да се спирам подробно на това, което сме жертвали или — той спря, за да се изкашля, — за какво сме го направили. Напоследък мнението ми, подсилено от добрия ми господин Хопкинс тук, е, че ни липсват ресурсите да се преборим с врага. Нямаме достатъчно пари, достатъчно оръжие, достатъчно знания. Мисля, че сега можем да поправим това.