Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Загубата на Тимъти бе голям удар за екипа и в резултат почти веднага последва втора жертва. Няколко човека от групата, най-вече Мартин и Стенли, открито призоваха за по-дръзка стратегия срещу магьосниците.
— Можем да се притаим и да чакаме в Уайтхол — каза Мартин, — докато пристигат в парламента. Или да ударим Девъро, когато излиза от палата си в Ричмънд. Това ще ги разтърси — ако министър-председателят умре. Трябва ни нещо разтърсващо, за да започнем въстанието.
— Не още — сопна се господин Пенифедър. — Трябва да направя още проучвания. А сега се махайте и ме оставете на мира.
Мартин беше слабо момче, с тъмни очи, тънък, прав нос и енергия, каквато Кити не бе виждала у никой друг преди. Той бе загубил родителите си заради магьосниците, но Кити така и не разбра при какви обстоятелства. Той никога не гледаше хората право в очите, докато говореше; винаги гледаше малко надолу и встрани. Винаги, когато господин Пенифедър отхвърляше исканията му за действие, той се затваряше в себе си, с празен поглед, сякаш не можеше да изрази силата на чувствата си.
Няколко дни след смъртта на Тим Мартин не се появи за вечерния патрул; когато господин Пенифедър влезе в избата си, откри, че тайният му оръжеен склад е бил отворен. Бе взета една първична сфера. Часове по-късно бе нападнат парламентът. Сред депутатите бе хвърлена първична сфера и бе убила няколко човека. Самият министър-председател едва се бе отървал. По някое време на следващия ден на чакълестия бряг на Темза бе изхвърлено тялото на един младеж.
Почти за една нощ господин Пенифедър се самоизолира и стана по-раздразнителен. Той вече рядко посещаваше магазина освен по работа на съпротивата. Ан обясняваше, че се е впуснал още по-надълбоко в проучвания в откраднатите магически книги.
— Той иска да намери по-добри оръжия — каза тя. — Преди само надраскахме повърхността. Трябват ни по-големи познания, ако ще отмъщаваме за Тим и Мартин.
— Как ще успее? — запротестира Кити. Тя бе харесвала Тим особено много и загубата му я беше засегнала дълбоко. — Тези книги са написани на стотици езици. Никога няма да разбере нищо.
— Свързал се е с някой — рече Ан. — Някой, който може да ни помогне.
И наистина горе-долу по това време към групата се присъедини един нов сътрудник. Господин Пенифедър високо ценеше мнението му.
— Господин Хопкинс е учен — каза той, като го представяше на групата за пръв път. — Много мъдър мъж. Той е вникнал дълбоко в прокълнатия свят на магьосниците.
— Старая се — каза скромно господин Хопкинс.
— Той работи като чиновник в Британската библиотека — продължи господин Пенифедър, потупвайки го по рамото. — Без малко да ме хванат, докато се опитвах да, хм… си присвоя една магическа книга. Господин Хопкинс ме защити от охраната и ми даде възможност да избягам. Бях му благодарен; заприказвахме се. Никога не съм срещал обикновен с толкова много познания! Научил се е на много неща, докато е четял книгите там. За съжаление, преди година брат му е бил убит от демон и той търси отмъщение. Той знае — колко езика бяха, Клем?
— Четиринайсет — каза господин Хопкинс. — И седем диалекта.
— Ето! Какво ще кажете? Той, за съжаление, не е устойчив като нас, но може да ни осигури подкрепа със знанията си.
— Ще направя, каквото мога — рече господин Хопкинс.
Когато Кити се опитваше да си припомни господин Хопкинс, разбра, че това е необикновено трудна задача. Не беше, защото той бе необикновен по някакъв начин — всъщност, точно обратното. Той бе изключително обикновен. Косата му може би беше права и сива, лицето беше гладко, прясно избръснато. Трудно можеше да се каже дали е млад или стар. Нямаше отличителни черти, нямаше странни прищевки или необикновено изразяване. Общо взето, в този мъж имаше нещо толкова бързо забравящо се. Тя осъзнаваше, че дори когато Хопкинс говори, се изключва от него, слушайки думите, но пренебрегвайки човека. Това определено бе странно.
В началото групата се отнасяше с известно подозрение към господин Хопкинс, най-вече, защото той не участваше в грабежи и не носеше артефакти поради липсата на устойчивост. За сметка на това стихията му беше в информацията и в това отношение той бързо доказа стойността си за групата. Работата му в библиотеката и вероятно неговият странно незапомнящ се вид му позволяваха да подслушва магьосниците. В резултат на това той често можеше да предвиди действията им, давайки възможност да се извършват нападения над имотите им, докато отсъстваха; чуваше истории за наскоро продадени от Пин артефакти и така господин Пенифедър можеше да организира грабежите. Преди всичко господин Хопкинс им разкри един още по-широк спектър от заклинания и по този начин можеха да използват още повече и нови оръжия при нападенията на съпротивата. Точността на съветите му беше толкова голяма, че скоро всички започнаха сляпо да му се доверяват. Господин Пенифедър все още бе водачът на групата, но интелигентността на господин Хопкинс им беше пътеводната светлина.