Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
— Свърши ли? — попитах гневно и застанах пред Таня с вид на готово за бой псе. — Изказа ли всичките си съображения?
Приятелката ми отрони една гореща сълза и жално рече:
— Бях длъжна да те предупредя като близък човек.
— Твоят Вова трябваше да ме предупреди.
— Той се опита — застъпи се Таня за възлюбения си. — Обади ми се, но аз бях на съвещание и нямах време да говоря с него, освен това започна да дрънка разни врели-некипели, помислих си, че се е натряскал от сутринта, и му затворих слушалката. Оказа се, че не е трябвало да го правя. Естествено той не е рискувал да се обади и на теб.
— Че защо не е рискувал? — учудих се аз.
— Ами… не ти е на нивото… Освен това не може да докладва през главата на началството си по-нагоре. Моят може и да е глупак, но ги разбира тези неща.
— Ех че възпитан човек! — креснах аз и се защурах из кухнята. — Дима ходил ли е при майка си?
— Там е спал. А сетне отишъл при моя. Вчера вечерта бил у вас, в смисъл в предишното ти жилище. Валера се отнесъл към него нелюбезно и изобщо не пожелал да говори за теб. Нали ти казах, че неговата мадама е изхвърчала от службата си, той я изпъдил, но още не е успял да й намери замяна и затова бедства и беснее. Дали пък да не му изпратя някоя като подаяние заради старото ни познанство? Нещо като волно пожертвование с благотворителна цел?
— Изпрати му — съгласих се аз.
— Правилно, доброто дело винаги се отчита на нужното място. А пък той е представителен мъж, защо трябва да загива такова богатство?
— По-добре ми разкажи за Дима. — Желанието на Таня да отклони разговора ми действаше на нервите.
— Какво да ти разкажа за Дима? Пристигнал е вчера вечерта, ходил у вас, не научил нищо съществено, отишъл при майка си, а вече станало късно и му било трудно да те търси в тъмното. Преди това се настанил в хотела. Впрочем паспортът му е същият, с който избяга оттук преди една година. Между другото, явно е направен от истински майстор, имам предвид паспорта, защото човекът се разхожда с него вече цяла година и никой нищо не подозира. — Щом забеляза, че се намръщих, Таня прекъсна поредното си отклонение и се върна на Дима. — Та тъй, настанил се в хотела и се отправил при майка си. Тя се разридала от щастие и страх за любимото си чедо и го увещавала да остане да спи вкъщи. На сутринта той скокнал още по тъмно и хукнал да дири любимата си, тоест теб. Първо отишъл в бюро „Справки“, където срещу малка сума научил, че ти си сменила фамилията си и че вече живееш на адреса на заклетия му враг. Това го разтърсило, защото той цяла година си мислил, че си избягала с паричките от Минск, тъй като не си понесла участта на изгнаница, но дори и в най-ужасните си мисли не допускал, че можеш да се омъжиш за Лома. Прекрасният ти образ се пропукал из основи, а Дима си спомнил за своя приятел и решил да си изясни ситуацията, та затова отишъл при Вова. Бил страшно ядосан и заплашвал, че ще претрепе всички. А към теб имал особени претенции. Вова сълзливо му разказал за същинското състояние на нещата. Дима вил, стенал и се каял, след което решил да те спаси. Само че от какво ще те спасява, душко?
— Таня, не се ли умори? Искаш ли да пийнеш малко чай? — попитах я язвително аз. Не беше честно да се ядосвам на приятелката си, но човек е устроен така, че когато е ядосан, го отнася онзи, който му е подръка.
— Не искам чай.
— Тогава тръгвай, скъпа.
— Къде да отида?
— Върви си вкъщи. Върви, върви. Мъжът ми ей сега ще се върне, а ти имаш такъв вид, че той още от прага ще започне да ме подозира във всички смъртни грехове. Нямам нужда от това, особено сега.
— Ладенце — проточи жално Таня и дори изцеди една сълза от очите си, но аз бях непреклонна.
— Върви си. На вилата има ли храна? Не искам Дима да умре от глад там…
— Това може и да не е чак толкова лошо… Има храна — ядоса се тя. — Поне за днес ще му стигне, а утре следобед ще отида дотам. Имам въпрос. Колко време смята да стои във вилата? Не питам от любопитство, а заради храната.
— Няколко дни…
— А после?
— Ама ще си тръгнеш ли най-сетне? — ядосах се аз.
Способността на Таня да задава въпроси, на които аз не можех да намеря отговор, ме докарваше до бяс. Таня си тръгна, а в интервал от половин час след това, през който не успях да измисля нищо читаво, се появи мъжлето ми. Не успях да открия нищо злодейско във вида му и въздъхнах с облекчение, че още не бе научил нищо. Но за всеки случай трябваше да бъда по-мила с него. Демонстрирах лоялността си към своя съпруг по най-древния начин на света и след известно време той заспа в състояние на пълно блаженство. А пък аз внимателно се измъкнах от съпружеските обятия и отново се защурах из апартамента. Бе настанал мигът да кърша ръце и да хапя устни. Но не раждах нито една ценна мисъл как да накарам Дима да напусне града веднъж завинаги, без да нанеса прекалено голяма вреда на ранимата му душа.