Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
На всичкото отгоре ме плашеше и телефонът. Той можеше да зазвъни във всяка минута. И какво щях да правя тогава? На няколко пъти бях готова да му разкажа всичко, но много добре познавах характера на мъжа си, знаех, че Дима действаше на Лома като червено на бик и не беше трудно да се досетя какво щеше да последва след това. А аз не желаех злото на Дима. Просто много ми се искаше той изведнъж да се озове през девет земи в десета и да няма възможност да се върне оттам.
След като се отказах от мисълта за чистосърдечно признание, започнах да се въртя около мъжа си, усещайки, че малко преигравам и по този начин предизвиквам още по-голямо подозрение. И понеже се ядосах на себе си, на Лома, на Дима и на цялото човечество, се заех сериозно с нещата, без да се тормозя с въпроси как изглеждат действията ми отстрани, и в крайна сметка постигнах прекрасен резултат: Лома се разведри, омекна и ми се закле в любов. След което погълна с апетит обяда си и отиде там, където трябваше да бъде още от сутринта. Аз легнах във ваната с гореща вода и за всеки случай си отправих едно предупреждение: „Не искам да мисля за нищо повече“.
В четири и половина се обади Таня.
— Няма го на вилата — обяви тя, като забрави да поздрави.
— Какво? — попитах, опитвайки се да преценя тази новина.
— Каквото чу. Избягал е. И не се знае къде е сега. Не се е обаждал и на Вова… — Таня поизчака малко и някак плахо полюбопитства: — А на теб?
— Не. Къде би могъл да бъде? Да не е при майка си? Изпрати Вова там…
— Вова е тук, при мен. Вече се обадихме на майка му, не се е появявал там. Тя смята, че е заминал. Поне така й бил обещал. Няма да рискуваме да безпокоим момчетата, защото ако те не са в течение, че е тук, значи няма смисъл да им съобщаваме това.
— Мъдро — съгласих се аз, помислих малко и се опитах да утеша Таня: — Ще се появи… Едва ли ще си замине, без да се сбогува с мен.
— Това е сигурно — въздъхна Таня. — За всеки случай трябва да проверим хотела…
— Пък и е напълно възможно да се върне на вилата — подсказах й аз. — Може да му е станало скучно и да е отишъл да се поразходи…
Не зная кое точно успокои приятелката ми повече — аргументите ми или това, че ме откри в родния ми дом.
Не мина и час след обаждането на Таня, когато позвъни Дима.
— Лада…
— Дима! — възкликнах аз. — Толкова се изплаших. Таня каза, че си изчезнал от вилата…
— Няма да се крия там, мазето ви е по-лошо от килия. В хотела съм, стая 420. Чакам те. — В гласа му звучеше лек намек за шантаж. — Ще дойдеш ли? — попита той.
— Сега няма да стане — опитах се да увъртам аз. Но несполучливо.
— Чакам те, Лада. Надявам се, че няма да забравиш да си вземеш паспорта.
Обадих се на Таня.
— Само не ми казвай, че ще отидеш при него. — Приятелката ми беше изплашена и дори не искаше да го крие. — Не може да си чак такава глупачка… Ако някой каже на Лома, с теб е свършено.
— Престани да викаш дявола — ядосах се аз.
— Няма да ходиш там. Той е откачил. Как би могла да се появиш в хотела? Веднага ще те познаят. И не си въобразявай, че ще минеш незабелязано. Ти не можеш да се движиш незабелязано, просто не го можеш… Ще отидеш ли?
— В шест имам записан час за масаж. И ще отида.
Затворих слушалката и наистина започнах да се приготвям. Мразех нещата в живота ми да се объркват, просто мразех и толкова.
Върнах се от масажа в девет вечерта. Вкъщи ме очакваше изненада: холът беше посипан с парчета от стъкла, някои от които преди това бяха вратички на шкафчета, а други — съдове и разни мои любими вещи. А сред тях Лома, който седеше във фотьойла с бледо лице, мъртвешки поглед и окървавени юмруци.
— Господи, боже мой! — прошепнах аз и се отпуснах на дивана. Между другото, той беше здрав, защото явно бяха трошени предимно крехки предмети. Лома вдигна глава и аз потръпнах, но не бързах да изпадам в паника. Първият припадък сигурно страшно го бе изтощил, тъй че сега нямаше сили за втори. — Какво си направил тук? — попитах строго, след като събрах сили. Мъжлето ми ме погледна с мътни очи, стана и отиде в банята. — Само не си мисли, че това ще го чистя аз — подвикнах подире му. Той не ми отговори.