Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Гай изпи няколко чашки от коктейла. Баща й го приготвяше както едно време — оставяше дузина чаши с уиски, захар и джоджен да престоят в хладилника цял ден, за да замръзнат на кристали, след което обичаше да го пита дали някога е пил по-хубав коктейл от неговия. Гай чувствуваше съвсем ясно как спада напрежението му, ала не бе в състояние да се напие. Няколко пъти безуспешно бе опитвал да се напие, но само му призляваше.
Мръкна се и както стояха с Ан на терасата, в един миг си помисли, че навярно сега не я познаваше по-добре, отколкото първата вечер, когато й бе на гости — тогава внезапно, пламенно и неудържимо закопня тя да го обикне. Но веднага се сети, че къщата в Олтън ги очакваше след сватбата в неделя, и цялото щастие, което вече бе изпитал с Ан, отново го обзе. Искаше да я брани, да постигне нещо непостижимо, с което да я зарадва. Сякаш това бе най-съзидателната, най-възторжената амбиция в живота му. Значи имаше изход, щом можеше да изпитва такива желания. Трябваше да се справи само с част от себе си, не с цялата си същност — не с Бруно, не с работата си. Трябваше просто да смаже онази, другата част, и да заживее със сегашната си същност.
31
Ала съществуваха прекалено много подстъпи, откъдето онази друга част от личността му би могла да нахлуе тъкмо в тази същност, която желаеше да съхрани. Имаше и прекалено много начини за нахлуване: определени думи, звуци, светлини, движенията на ръцете и краката му, дори и да не вършеше абсолютно нищо, дори нищо да не чуваше и да не виждаше, един тържествуващ вътрешен глас се провикваше, стряскаше го и го плашеше. Сватбата, толкова грижливо подготвяна, така празнична, така непорочна с белите дантели и коприни, очаквана от всички с такава радост, му се струваше най-гнусното предателство, на което бе способен. И колкото повече наближаваше, толкова по-трескаво и безплодно се колебаеше дали да я отмени, или не. Просто искаше да избяга, до последния час преди сватбата.
Робърт Тричър, с когото едно време другаруваха в Чикаго, му се обади да му пожелае всичко най-хубаво и попита дали може да дойде за сватбата. Гай измисли някакъв дребен претекст, за да не го покани. Това беше празник за Фокнърови, така смяташе, за приятелите им, в тяхната църква, и присъствието на негов приятел би пробило бронята му. Беше поканил единствено Майърс, който бе без значение — вече не делеше една и съща кантора с него след поръчката за болницата, — Тим О’Флеърти, който не можеше да дойде, и двама-трима архитекти от академията „Диймс“, които познаваха по-добре работата му от него самия. Ала половин час след като Тричър се обади от Монреал, Гай му телефонира и го помоли да му бъде кум.
Дойде му наум, че почти цяла година дори не се бе сетил за Тричър, не беше отговорил и на последното му писмо. Не се бе сетил и за Питър Ригс, и за Вик де Пойстър, и за Гюнтер Хол. Едно време ходеше на гости у Вик и жена му в апартамента им на Блийкър Стрийт, веднъж заведе и Ан. Вик беше художник, миналата зима му бе пратил покана за своя изложба. Спомни си, че дори не му бе отговорил. Смътно си спомни, че Тим беше идвал в Ню Йорк и му се бе обадил да обядват заедно по времето, когато Бруно го тормозеше по телефона, и той му бе отказал. Спомни си също, че древните германци са обявявали обвиняемия за виновен или невинен в зависимост от броя на приятелите, които са се явявали да гарантират за нравствения му облик. Колко души биха гарантирали за него сега? Никога не беше отделял много време на приятелите си, понеже не бяха хора, които очакват такова нещо, ала ето че сега на свой ред те го отбягваха, сякаш, дори без да са го видели, предусещаха, че ме бе достоен за приятелството им.
В неделя сутринта преди сватбата, докато бавно се въртеше около Боб Тричър във вестиария на църквата, Гай се бе вкопчил в мисълта за болничните проекти, сякаш това бе последният лъч надежда, единственото доказателство, че все още съществува. Работата му беше отлична. Приятелят му Боб Тричър го бе похвалил. Бе доказал на себе си, че все още може да твори.
Боб се бе отказал от опитите си да завърже разговор. Седеше със скръстени ръце и изражението върху топчестото му лице бе добродушно, по съвсем разсеяно. Боб смяташе, че Гай просто не го свърта. Гай беше убеден, че Боб не знае какво му е на душата, понеже не му личеше, макар и да си въобразяваше, че много му личи. Всъщност истинският ад бе това, че животът ти толкова лесно може да се превърне в пълно лицемерие. Това беше най-същественото — сватбата и приятелят му Боб Тричър, който вече не го познаваше. И тесният каменен вестиарий с високия решетест прозорец като в затворническа килия. И приглушеният ропот отвън, подобен на ропота на тълпа фарисеи, изгарящи от нетърпение да нападнат затвора и да упражнят правосъдие.